В околните заможни сгради Бъдни вечер беше към своя край. От прозорците долиташе повей от празничната атмосфера: музика, смях. На „Шесто авеню“ видя светлинен надпис, който гласеше: „Нека се носи духът на Коледа!“. А малко по-нататък: „Тази вечер всичко е възможно!“. Иви вдигна очи към небето. Семейството, традициите, мечтите никога не са имали място в нейното ежедневие. Колкото до прословутия „дух на Коледа“, това е глупост, която се среща в старите филми и никога реално не е съществувала. Или пък този дух отдавна е умрял, за да отстъпи място на шеметния и ненаситен стремеж към консумация.
Един чисто нов сребрист „Астън Мартин“ прелетя край нея и спря на няколко метра пред червения светофар. Иви приближи до него и забеляза кожена чантичка, небрежно поставена на предната седалка. Не видя светлинен сигнал, показващ, че е задействана системата за заключване. Девойката спря, после се върна три крачки назад, за да не прави впечатление. Наведен над волана, един мъж, който не изглеждаше добре, си търкаше клепачите. Иви се поколеба. Никога нищо не бе крала, но сега това й се струваше толкова лесно: отваря вратата, грабва чантата и хуква да бяга. Кола като тази струва цяло състояние, а кожената чанта — с прочутия монограм на Луи Вюитон — сигурно не беше имитация. Би се хванала на бас, дори условието да беше да й отрежат ръката, че в нея има най-малко няколкостотин долара. Без да се броят парите, които можеше да вземе, ако успее да продаде чантата. С тях би могла да изкара поне две седмици. И да осъществи отмъщението си.
Мъжът в колата бе взел мобилния си телефон, за да отговори на повикване. За част от секундата Иви отвори вратата, грабна плячката си и се втурна да бяга. След петдесетина метра се обърна назад: по лицето й се четеше надеждата, че мъжът бързо ще се откаже да я гони. Но за нейно нещастие той беше млад и тичаше бързо.
Глупак!
Валеше едър сняг и улицата бе хлъзгава. Когато разбра, че ще бъде настигната, Иви реши да поеме всякакви рискове и внезапно прекоси платното между колите, при което насмалко да бъде блъсната. Но това не й помогна. Мъжът бе по петите й и след няколко секунди се хвърли върху нея и я събори на заледената земя. Главата й се удари о тротоара, но ударът бе смекчен от снега.
— Върни ми това! — изкрещя той и изви ръката й зад гърба.
2:37 ч.
— Пуснете ме! — извика Иви, мъчейки се да се освободи.
Мъжът бе взел чантата си, но продължаваше силно да й стиска ръката. Завлече я под светлината на уличния фенер и Иви можа да го огледа. Беше висок, кестеняв, изискано облечен, със строен силует, но с уморено лице. Ако не бяха мрачният му поглед и навъсените му вежди, по които се разбираше, че има своите грижи, би могло да се каже, че е слязъл от последния каталог на „Хюго Бос“.
Някъде беше виждала този мъж. Но къде?
— Как се казваш? — попита я той.
— Я се разкарай! — изруга тя.
2:40 ч.
— Чуй ме, аз съм доктор, мога да намеря къде да преспиш.
— Искаш да ме спасиш, така ли?
— Искам да ти помогна.
— Не ми трябва помощта ти.
2:42 ч.
— Желаеш ли да хапнеш нещо топло? — предложи й той.
2:43 ч.
— Заминавам си, не ти ща яденето.
3:01 ч.
Седнала на скамейка, тапицирана с изкуствена кожа, Иви довършваше хамбургера си, гледайки през стъклото мъжа, който пушеше навън. Твърдеше, че е доктор, но дали е истина? Искаше да й помогне, но искрен ли беше? До такава степен бе свикнала да подозира другите, че в цялото му поведение намираше нещо смущаващо. Искаше й се да му се довери, но се страхуваше, че ще остане разочарована.
— Е, как е хамбургерът? — попита той, приближавайки се до нея.
3:14 ч.
— Чакай! — извика й той, за да я задържи. — Не бива така да си заминаваш. Студено е, опасно е. Ще намеря къде да прекараш нощта.
Тя поклати отрицателно глава и му обърна гръб, без да счете за нужно да му отвърне.
— Вземи поне това! — предложи й той и пъхна в джоба й визитната си картичка. — Ако един ден все пак си промениш намерението…
Но Иви знаеше, че това няма да се случи.
3:45 ч.
Половин час след като Иви се разделя с него, започва да съжалява. Толкова й е студено, че зъбите й тракат. Мигрената — неин заклет враг от най-ранно детство — й напомня за себе си с такава сила, че почва да й прилошава, и тя се вижда принудена да спре на тротоара, прекалено слаба, за да продължи.