Тази нощ, връщайки се в леглото, той с ужас си дава сметка, че през останалата част от живота си ще носи мъчителното бреме на отмъщението.
Една вечер, изпаднал в присъщото му мрачно настроение, Конър вижда как Марк влиза в стаята, държейки в ръка мобилния си телефон.
— Ало?
От другата страна се обажда успокоителният глас на Лорина Маккормик: Марк по своя инициатива е решил да й се обади в Чикаго. Лекарката с вълнение изслушва Конър и го насочва към един от своите колеги в Ню Йорк, за да продължи възстановяването си.
Човек рядко може да се оправи сам.
Конър постепенно се съвзема. Избягва, когато е възможно, болкоуспокояващите хапчета и ги заменя с бани, масажи и нагревки.
Благодарение на Марк и на съветите на Лорина той се чувства по-самоуверен, но продължава да се плаши от реакциите на другите. Лицето му е пощадено от изгарянията, но това е нож с две остриета, защото колкото то е по-привлекателно, толкова тялото му е по-отблъскващо. По отношение на момичетата изпитва все същия страх: отначало те са съблазнени, но след това той има усещането, че ги „подмамва със стоката“. Убеден, че ще го отблъснат, Конър се задоволява само с първите прегръдки, а когато ги постигне, бърза да се покаже като човек, „който е изоставил“, а не „който е изоставен“.
Годините минават.
Конър продължава да страда от безсъние, но се стреми да го използва като коз. За да избегне дилърите, които го преследват в съня му, посвещава нощите си на знанието и изяжда с кориците учебниците по психология. Настървението, с което работи, и способността му да се самообразова впечатляват професорите. Един от тях, истински корифей в психологията, го взема за свой асистент и му дава възможност да го придружава навсякъде. Така за няколко години Конър провежда стажове в затвори, в болници и в училища за хора с увреждания… Където и да отиде, никой не остава безразличен към него. Нападението го е направило силно податлив към страданието на другите и той предпочита да се поддържа в състояние на крайна чувствителност. То му позволява да вникне в страданието на своите пациенти, да ги разбере по-добре, за да може по-добре да ги лекува. Осъзнава рисковете от подобно поведение, но е готов да плати съответната цена.
Конър отрано си дава сметка, че след като в мозъка се крие тайната на човешката душа, трябва да попълни своята професионална подготовка чрез изучаване на неврологията. И той го прави, воден винаги от една амбиция: да разбере какво става в мозъка, да проникне в недрата на мисленето, да пътува в царството на сънищата и на несъзнателното.
1996-2001: Златните години
Жената на моя живот
15 май 1996 г.
Една пролетна сутрин Марк влиза в аптека близо до „Уошингтън Скуеър“. Казва едно вяло „добър ден“ и се нарежда на опашката. Дошъл е да си купи опаковка аспирин с надеждата да надвие махмурлука. Предния ден баскетболистите на „Ню Йорк Никс“ бяха спечелили мача срещу „Булс“ на Майкъл Джордан, отлагайки развръзката за края на сезона. И Марк беше на мача с билет, който костваше цяло състояние на черно, но си струваше цената. За да отбележи победата на любимия отбор, бе празнувал цялата нощ. Навършил е вече 24 години и светът е негов: наскоро се е дипломирал и си е намерил работа като психолог в център за рехабилитация. Трудните чикагски години са останали далеч назад. Обича службата си, живота си, Манхатън.
Втренчил очи в „Ню Йорк Таймс“, Марк не обръща внимание на младата жена, която чака пред него. С калъф за цигулка в ръка Никол наблюдава сцената, която се разиграва пред очите й. В този момент на касата продавачката обслужва жена с бебе в ръце. Чертите й са напрегнати. Тя е поръчала кутия с адаптирано мляко и пакет памперси, а в ръката си стиска десетдоларова банкнота.
— 14.95 долара — казва продавачката.
Жената видимо се колебае. Явно не е предвидила да похарчи такава сума. Бърка притеснено в портмонето си, без да е убедена, че ще намери това, което й трябва.
— Какво става? — подканя я нетърпеливо продавачката и въздиша.
— Да, да… — извинява се жената и пуска на тезгяха дребните си монети.
Чакащите на опашката добре виждат, че те няма да й стигнат. Някои проявяват нетърпение, а други може би мълчаливо й съчувстват.
Тъкмо тогава Никол се приближава до касата.