— Струва ми се, че изпуснахте това — казва тя, като се навежда и подава на жената банкнота от двайсет долара.
Жената я гледа объркана и едва след няколко секунди взема банкнотата.
— Благодаря ви! — казва тя, навеждайки очи.
— Госпожице!
Марк тича по тротоара, за да настигне Никол. На какво могат да се дължат нещата в живота? Достатъчно му беше да вдигне очи от вестника и да срещне погледа на непознатата, за да почувства, че стомахът му се свива и сърцето му пламва. Трябва да действа неотложно: не бива да остави младата жена да отмине, без да е разбрал коя е.
— Госпожице!
— Да? — казва Никол, обръщайки се назад.
— Добър ден — започва да пелтечи Марк, поемайки си дъх.
Краката му се подкосяват, ръцете му вече са потни.
Кажи й нещо, Марк, не стой като гръмнат!
— Аз… аз се казвам Марк Хатауей. Бях зад вас в аптеката. Видях как помогнахте на жената…
— Излишно е да раздувате случая — отвръща тя с вдигане на рамене.
— От този квартал ли сте?
— Какво ви засяга? — пита жената недоверчиво.
— Бих искал да ви предложа да пием по кафе…
— Не става! — отговаря му тя, без да се спира.
Но той настойчиво върви по петите й.
— Моля ви!
— Та аз дори не ви познавам.
— Още едно основание, за да приемете. Тъкмо ще се запознаем.
— Само си губите времето с мен.
— Едно кафе, това с нищо не ви обвързва.
— Не, благодаря! Достатъчно съм изнервена и нямам нужда от кофеин.
— Тогава си поръчайте шоколад. Действа като афродизиак.
— Говорите каквото ви падне — въздъхва тя и вдига ръка, за да повика такси.
— Истина е! Владетелят на ацтеките Монтесума е пиел по петдесет чаши на ден, преди да отиде да уважи жените си.
— Мислите се за много интересен?
Едно такси спира пред тях до тротоара и Никол бърза да се вмъкне в него.
— Дайте ми поне телефонния си номер! — моли я Марк.
— Има го в указателя — отвръща тя лукаво.
— Но аз не знам името ви.
— И него го има в указателя — подхвърля жената и затръшва вратата.
Таксито потегля. Марк тича няколко метра след него и е възнаграден с клаксоните на автомобилите, които се движат в обратна посока.
Разочарован, той стои неподвижен на тротоара. Замаян е като боксьор в нокаут. Странно! Убеден е, че е изпуснал жената на своя живот, и се проклина, че е постъпил като петнайсетгодишен хлапак.
Нищо чудно, че се държа високомерно към мен: явно виждаше насреща си един жалък палячо, идиот, който си прави плоски шеги…
Той, вярващ в предзнаменования, разчитащ на своя шанс, се ядосва, че не е имал време да й покаже какъв е всъщност. Още по-лошо: дори не е могъл да узнае името й и по този начин е изгубил всякаква надежда да я открие един ден.
С никого, дори с Конър, не беше споделял, че още от малък винаги е вярвал, че някакъв ангел хранител бди над него и го предупреждава, когато предстои да се случи важно събитие. Но днес нищо не му бе помогнало да се възползва от предоставилата се възможност.
Скапан ангел хранител — ядосва се той вътрешно. — Защо ме изостави да се излагам?
— Хей, гледай къде стъпваш! — вика му някакъв младеж на ролери, който лети към него.
Марк се отстранява, но твърде късно: сблъсъкът е неизбежен. Отхвърлен силно назад, той се просва върху тротоара.
— Как сте? — обезпокоен, младежът му подава ръка, за да му помогне да стане.
Марк се изправя и погледът му попада върху отсрещния стълб.
На стълба — афиш. Върху афиша — лице на жена. А под него — съобщение за предстоящ спектакъл:
Никол Копланд
„Карнеги Хол“
Концерт за цигулка: Прокофиев, Стравински
Бостънски симфоничен оркестър
Четвъртък, 13 май.
Благодаря ти, ангеле!
— Е, как я намираш?
От последния балкон на залата Марк и Конър внимателно слушат как оркестърът и солистката изпълняват концерта на Прокофиев. Представителната концертна зала вибрира в ритъма на мелодичните линии на музикалната пиеса, която е по възможностите само на най-големите виртуози.
— Е, как я намираш? — повтаря Марк.
Вълна от неодобрително шшшшт! се надига към двамата приятели.