— Виж какъв рубинен оттенък има. Танинът му е мек и елегантен, а ароматите… Усещаш ли ароматите? Касис, сладник, малина, сочна череша…
— Сочна череша? Сигурен ли си? Я да опитам! — казва Конър и двамата с Марк избухват в смях, насочен към собствените им претенции да се показват като големи познавачи на вина.
— Наздраве, драги!
— Наздраве! — отвръща Марк и чукат чашите си.
Две години преди това те откриха свой частен кабинет, който се развива добре. Конър е несравним практик, но се интересува и от нововъведенията, като непрекъснато търси нови начини за лечение. Неговият метод за отказване от тютюнопушене чрез хипноза предизвиква фурор в Манхатън и носи на кабинета добри допълнителни доходи. Доволен от този си успех, Конър разширява своята практика с оглед лекуването и на други смущения: алкохолна зависимост, депресии, хроническо безпокойство, различни фобии. Марк пък се насочва по-скоро към „обществените отношения“. Медиите не закъсняват да проявят интерес към този млад психолог с привлекателна физика, чиито думи наистина вдъхват доверие.
— Спомняш ли си, че когато бяхме момчета, разреждахме кока-колата с вода, за да имаме за по-дълго време.
— Да, беше отврат! — отговаря Марк.
— Не по-отвратително от твоето „Шато еди-какво си“.
— Представяш ли си какъв път извървяхме. И все пак успяхме.
— Кой знае?
— Как така „кой знае“?
— Понякога имам усещането, че никога не съм напускал Чикаго.
— Сигурно заради кошмарите ти?
— Нещо по-дълбоко. Ако знаеш колко съжалявам, че убих онези двамата…
— Те бяха престъпници, най-долни мръсници…
— Може би, но аз станах като тях. И най-жестокото е, че се възползвах от парите им. Сигурен съм, че можехме и по-друг начин да се оправим.
— Не! — отсича Марк. — Знаеш, че без тези пари щяхме да си останем там. Съжалявам, че ти трябваше да носиш бремето, но стореното си заслужаваше цената. Виж, Конър, всичко това е минало. Гледай напред.
— За мен сякаш че беше вчера.
— Най-трудното отмина. Вече нищо не може да ни се случи.
Лейла се хвърля в прегръдките на баща си и прекъсва разговора им.
— Ето, татко, нося ти сладкиш. Хайде да направим самолет!
Марк хваща дъщеря си през кръста, но продължава да следи Конър.
— Вече нищо не може да ни се случи! — повтаря той, като да убеди и себе си.
— Всичко може да ни се случи — поправя го Конър.
— Не, ние сега сме по-силни, по-стабилни.
— Напротив, можем всичко да загубим.
Марк за момент се замисля, а после подхваща:
— Трябва да направиш като мен: да се ожениш, да имаш деца…
— Не мисля, че това е разрешение. Когато човек обича, става много по-уязвим.
— Не! — мъчи се да го увери Марк. — Става по-силен.
Но Конър не е убеден:
— Когато се страхуваш, че ще изгубиш тези, които обичаш, ставаш уязвим. Ставаш крехък: лесно можеш да бъдеш наранен, дори само ако бъдат засегнати близките ти. А аз не мога да си позволя да бъда уязвим.
— Защо?
— Защото в противен случай миналото отново ще ме сполети — казва Конър, допивайки чашата си.
Марк иска нещо да му отвърне, но Лейла вече го повлича в своите игри:
— Хайде, татко, няма ли да направим самолет?
2001-2006: Мрачните години
Къде бяхте онази сутрин?
На другия ден, 11 септември 2001
— Лейла, вземи си чантата! Ще закъснееш за училище, а аз — за работа.
— Още ми се спи!
— Е, да, пиленцето ми, но снощи трябваше да си легнеш по-рано, както ти казваше татко.
— Трябваше да участвам в празненството…
— Знам. Хайде, слагай си якето и иди да кажеш довиждане на мама.
Докато момичето се качва на горния етаж, Марк спира лаптопа, поставя го в куфарчето си и допива остатъка от портокаловия сок.
— Довиждане, мила! — извиква той по посока на спалнята.
— До довечера! — отвръща му гласът на Никол, а в това време Лейла светкавично слиза по стълбището.
И двамата тръгват в слънчевото бруклинско утро.
— Къде е колата? — пита Лейла, движейки се по тротоара.
— По-нататък, бебче. Хайде, ела да те нося.
— Много съм тежка — отговаря тя през смях.
— Ще видим дали си много тежка.
Марк вдига дъщеря си с едната ръка и взема чантата й с другата.