Днес
В самолета
17:10 ч.
— Не искам повече! — промълви Лейла и остави чинията си на масата.
Марк, Иви и Лейла продължаваха да седят на масата във „Флоридита“. Заситено, момичето гледаше със съжаление остатъка от огромния млечен сладолед, който така и не можа да довърши. Баща й разроши нежно косата й и се наведе към илюминатора. Под него се разстилаше безкраен килим от облаци. Признанията, които направи пред Иви, го върнаха към корените на миналото и събудиха много от дълбоко скритите спомени, от които искаше да съхрани само едно нещо:
— Не бива да постъпваш като Конър! — рече той, обръщайки се към Иви. — Не бива да съсипваш живота си в стремеж да си отмъстиш.
Девойката го погледна скептично.
— Мисля, че не можете да разберете…
— Напротив! — пресече я Марк. — Мога да разбера твоето страдание, защото прилича на моето. Боли те и това е неизбежно. Над майка ти е извършено престъпление и е нормално да си изпълнена със злоба…
— … и с омраза — допълни Иви с пламък в очите.
Марк сложи ръка на рамото й.
— Злобата може да бъде коз, само при условие че я превърнеш в положителна сила.
— Това са дрънканици на психолог! — възкликна девойката.
За няколко секунди Марк се замисли върху нейните думи и продължи:
— Отмъщението няма да изгаси болката, повярвай ми! В случая не ти говоря като психолог.
— Ако Конър бе тук…
— Ако Конър бе тук, щеше да ти каже, че сполетялото те зло никога не се поправя по този начин.
— На този човек… — промълви Иви с болка в гласа. — На този Крейг Дейвис искам да му върна десетократно, стократно злото, което ми причини.
— Ако го убиеш, с това няма да върнеш майка си, но това ще те преследва цял живот. Нищо няма да бъде такова, както е било преди…
Марк предложи чаша вода на девойката. Тя навлажни устните си и рече с доверителен глас:
— Спомням си, че майка ми и аз открай време сме били унижавани и мразени от типове като този…
— Сигурно е така — отвърна докторът.
— Не искам да се оставя да ме смажат.
— И имаш право! — каза одобрително Марк. — Но освен отмъщението, има и други средства, за да го постигнеш.
Иви му отправи скептичен поглед.
— Какво според вас трябва да направя?
Марк се поколеба, предвиждайки враждебна реакция от страна на девойката.
— Да простиш.
— Не, не искам да простя! — възмути се девойката. — Не искам да забравя!
— Да простиш не значи да забравиш — започна той да обяснява сдържано. — Нито да извиниш, нито да оправдаеш. Противно на отмъщението, което подхранва омразата, прошката ни освобождава от нея.
Сега пък Иви се поколеба, а после попита с треперещ глас:
— Ако дъщеря ви беше убита, щяхте ли да простите?
— Не знам дали щях да съм способен да го направя — призна си Марк, без да се стреми да избегне въпроса. — Но съм сигурен, че бих се опитал.
Той погледна Лейла, която се забавляваше с красивите хартиени чадърчета, поставени върху сладоледа.
— Мисля, че прошката е най-трудното нещо на света — подхвана той. — Във всеки случай тя изисква най-голяма вътрешна сила…
После Марк продължи по-спокойно:
— Трябва да простиш заради себе си, Иви. За да се освободиш от миналото и да имаш възможност да водиш нормален живот.
Иви вдигна рамене.
— Моята е свършена. Аз нямам нищо: нито семейство, нито пари, нито перспектива…
— Дявол да го вземе! — реагира по-остро Марк. — Ти имаш живот пред себе си. Не си търси несъстоятелни извинения, за да не вървиш напред.
— Но този човек е убиец! — извика тя и едва не се задави.
Тогава Марк стигна до това, което искаше да каже на девойката още отначало.
— Знаеш ли, Иви, мисля, че истинският човек, когото искаш да убиеш зад този Крейг Дейвид…
Девойката го гледаше в очакване и Марк продължи:
— … човекът, когото искаш да убиеш, си ти самата.
— Не! — смути се Иви, която сякаш бе готова да се разплаче.
Без да й остави време да се съвземе от шока, Марк продължи нападателно:
— Напротив! Ти се упрекваш, че си се усъмнила в думите на майка си. В известен смисъл се чувстваш отговорна за случилото се и тъкмо това не можеш да понесеш.
— Не е вярно! — опита се да се защити Иви, но сълзите, които течаха по лицето й, бяха повече от признание.