— Не можеш да изживееш живота си втори път, можеш само да го продължиш. Всички знаят това, господин психолог.
— Тази сутрин ви попитах нещо, но вие не ми отговорихте.
— Вече не си спомням за какво беше — отвърна тя притеснено.
— Исках да знам заради какво искате да се самонакажете.
След кратко мълчание Алисън почувства непреодолимото желание да разкрие всичко пред този човек, когото познаваше само от няколко часа. Твърде силна беше нуждата й да се освободи от тайната, която я съсипваше. Последиците навярно можеха да бъдат ужасни: затвор, позор… Но от няколко години животът й се беше превърнал в затвор. А колкото до позора…
Марк срещна погледа на младата жена и разбра, че за последен път можеше да й постави своя въпрос:
— Заради какво искате да се самонакажете?
— Защото убих едно момченце — отговори Алисън.
27. Алисън
Трети спомен
Бевърли Хилс
Пролетта на 2002 г.
Два часа следобед е.
В спалнята на разкошна вила от средиземноморски тип Алисън отваря едното си око и пак го затваря.
Ох, главата ми!
Предния ден бе организирала внушително парти, за да отпразнува рождения ден на сегашния си интимен приятел. Събрали се бяха младежи от модния бранш на Бевърли Хилс, забавлението бе продължило до късно през нощта. Легна си призори наквасена здравата и с усещане за гадене.
Когато се реши да погледне часовника, не можа да се стърпи да не изругае, скачайки от леглото.
По дяволите!
Обещала е да присъства на откриването на скъпарска спортна зала в Хънтингтън Бийч, а вече закъснява. Прави няколко крачки към тоалетната, но й е трудно да се разбуди: менгеме стяга слепоочията й, пари й на стомаха, устата й е пресъхнала, клепачите й са залепнали. Сега съжалява за всяка чаша водка, за всяка текила, които вечерта бе погълнала с усмивка. В последните няколко години редовно се събуждаше с махмурлук — всеки път се кълнеше, че това няма да се повтори, но добрите й намерения никога не траеха дълго.
След като плисва малко вода на лицето си, тя се замъква до кухнята, където Грациела, старата пуерториканска гувернантка, се е заела отрано да сложи всичко в ред.
— Защо не ме събуди? — упреква я Алисън.
— Не ме беше предупредила.
— Но какво чакаше? Часът е два след обяд.
Испаноговорещата прислужничка изважда чиния от фурната и я поставя на масата.
— Ето, приготвих любимите ти палачинки.
Но Алисън злобно отблъсква чинията.
— Мазно и сладко! Ти луда ли си? Нямам намерение да стана дебела като тебе.
Грациела преглъща укора невъзмутимо. Вече двайсет години слугува на Ричард Харисън и познава Алисън още от раждането й. В миналото се разбираха добре. Алисън й разказваше как прекарва дните си, споделяше с нея своите грижи и тайни. Но от известно време отношенията им все повече се обтягат.
Обзета от лошо настроение, младата жена си слага малко мюсли и ги залива с портокалов сок.
— Боли ме стомахът — оплаква се тя и отваря прозореца.
Кухнята гледа към един великолепен павилион, разположен край голям басейн във форма на китара. Алисън сяда за малко на един тиков стол, но завалява лек дъжд и тя побързва да се прибере.
Ако и времето тръгне на зле! — ръмжи вътрешно богатата наследничка.
Връща се в кухнята, намира две хапчета и ги разтваря в чаша вода.
— По-добре да вземеш парацетамол — препоръчва й Грациела. — Аспиринът може да засили паренето в стомаха ти.
— Ти пък откъде знаеш? — кипва засегнатата Алисън. — Да не си доктор! Ти си прислужница.
След тези обидни думи Алисън излиза от кухнята и се затваря в банята, където си пуска студен душ, който вместо да я успокои, още повече засилва неразположението й. Връща се в спалнята, обува си прилепналите дънки „Блу Кълт“ и римските сандали „Ферагамо“, след това нервно рови из всички шкафове, за да си намери някакво горнище.
— Къде си я сложила? — крещи тя, връщайки се в кухнята.
— Кое? — пита Грациела.