— Тениската ми.
— Имаш стотици.
— Розовата тениска „Стела Маккартни“!
— Щом не я намираш, сигурно е на химическо чистене.
— Казах ти да я изпереш.
— Нищо не си ми казала. И престани с капризите си, Али. Ти си на двайсет и две години, не на дванайсет.
— Защо ми говориш така?
— Говоря ти, както би го правила майка ти, ако беше тук.
— Ти не си ми майка, а си ми прислужница.
— Може и да съм ти прислужница, но ще ти кажа истината право в очите: ставаш непоносима, Алисън. Държиш се като егоистично и повърхностно глезено дете. Нямаш нито сърце, нито човечност. Поддала си се на всичко лошо, до което водят парите — незачитане и загуба на ценностите. Изобщо не можа да разбереш, че богатството не само дава права, но налага и задължения. А ти изобщо ги пренебрегваш. Нямаш план в живота. Вярно е, че съм ти прислужница, драга моя, но от известно време ме караш да се срамувам от теб…
Наранена от жестоката истина, Алисън сграбчва купичката с мюсли и безогледно я хвърля в лицето на прислужницата.
Грациела е стара, но със запазени рефлекси и успява да избегне летящата към нея купичка, която се разбива о стената.
Няколко секунди двете жени стоят безмълвни една срещу друга, зашеметени от внезапния сблъсък.
Първа отстъпва Алисън, която бяга от къщата и се мушва в огненочервената си кола. Трепереща и с премрежен поглед, тя завърта контактния ключ и натиска педала на газта.
Защо постъпих така?
Силен дъжд, придружен от светкавици и гръмотевици, вали над идеално подредените къщи и над безупречно поддържаните цветни градини. Джипът „Вранглер“ лети с пълна скорост по улиците между палми и смокини.
Защо се държах така отвратително? — пита се Алисън със сълзи на очи.
Казаното от Грациела е съвсем справедливо. От известно време постъпва като малка глупачка. Злоупотребите с алкохол и дрога й пречат да се владее и тази импулсивност понякога я докарва до ръба на бездната.
Дъждът вали все по-силно. Машинално се насочва към Хънтингтън Бийч, но вече знае, че няма да отиде на откриването.
Изгаряща от срам, тя се опитва да подреди мислите си. Трябва да промени начина си на живот, това е неотложно. В противен случай ще се подхлъзне и ще стори нещо непоправимо.
Алисън намалява скоростта и избърсва сълзите си. Дъждът е толкова силен, че чистачките едва успяват да премахват водата от предното стъкло.
Младата жена се опитва да си вдъхне повече самочувствие: млада е, изгубила е само няколко години. Все още има време да се оправи, да поднови следването си, да не се среща с мними приятели, да не излиза с дребни хитреци, които имат ум колкото грахово зърно.
Джипът се тресе от пристъпите на вятъра. Пътните знаци по автострадата приканват водачите да бъдат внимателни.
Алисън почти е възвърнала надеждата си. Ще се прибере вкъщи, ще се извини на Грациела и дори ще й благодари, че й е отворила очите. Ще прекара следобеда с нея, ще сподели добрите си намерения и както правеше като малка, ще й помогне да приготви яденето. А вечерта ще съобщи добрата новина и на баща си. Случаят е удобен, защото Ричард тази седмица е в Лос Анджелис. Той поначало имаше големи планове за дъщеря си, но тя се бе отдалечила от него ей така, от глупост и предизвикателство. Какво пък, той пак ще може да се гордее с дъщеря си!
Обзета от нетърпение да осъществи своя план, Алисън се промъква между колите и поема по първия изход, който й се изпречва. Автострадата води към онези типични за Лос Анджелис места, където се редуват паркинги и търговски зони. Алисън присвива очи, за да може да различи сигналните крайпътни табели през дъждовната завеса. Истина е, че чувството за ориентиране не е най-силната й страна. Тя изпуска отклонението, по което искаше да поеме, и се озовава пред входа на открит паркинг. Падащият пороен дъжд, придружен от силен вятър, е действително затормозяващ. Алисън си спомня за филма „Магнолия“, който завършва с ужасен и мистериозен дъжд от жаби. Много коли са спрели на банкета в очакване бурята да утихне, но Алисън продължава пътя си.
Неочаквано отеква мелодията на мобилния й телефон. Устройството е в чантата й; чантата й е на пода до предната дясна седалка.
Всички знаят, че не бива да говорят по телефона, когато шофират, но не го спазват.
Алисън се навежда да вземе телефона си. Казва си, че само ще погледне номера и името, а ще се обади по-късно, когато…