Удар! Силен и неочакван удар!
Алисън се изправя ужасена. Ударила е нещо. Бордюра на тротоара? Някое животно? Натиска с всичка сила педала на спирачката и отваря вратата на джипа. За секунди сърдечният й ритъм се удвоява. Слизайки от колата, най-страшното се оказва истина. Блъснала е…
Човек.
Дете.
— Как си? Какво ти стана?
Алисън се спуска към момчето и е обзета от ужас при вида на бездиханното му тяло. То е дребно и крехко. По дрехите му и по земята няма следи от кръв, но положението на главата му сочи, че май се е ударило в ръба на крайпътен бетонов цветарник.
Обезумяла, Алисън обръща глава на всички посоки и отчаяно търси подкрепа.
— Помощ! Помогнете ми!
Но мястото е пусто. Гръмотевичната буря вилнее с пълна сила и е опразнила улиците.
Не се паникьосвай! Не се паникьосвай!
Алисън се връща в колата, взема мобилния си и набира 911, но телефонът е претоварен поради лошото време.
Опитва втори и трети път, но безрезултатно.
Шибана от потоците вода, решава сама да закара детето до болницата. Съвсем внимателно го вдига и занася до джипа.
— Ще се оправиш! Дръж се!
Алисън потегля и въпреки паниката успява да излезе на автострадата. „Дженеръл Хоспитал“ не е много далече — на изток от центъра на града.
— Не умирай, моля ти се!
Дъжд и сълзи се стичат по лицето й. Тя почва да се моли на Бога, макар че не е вярваща.
Боже Господи, помогни му да се оправи! Помогни му да се оправи!
Над пътя се е стъмнило, бурята го е направила неузнаваем. Часът е три следобед, а човек имаше чувството, че е настъпила дълбока нощ.
Господи, не ме наказвай по този начин!
Не след дълго колата стига до паркинга на бърза помощ, но главният вход е задръстен от две пожарни коли, които извършват маневри. Вместо да изчака да се махнат, Алисън предпочита да следва светлинната сигнализация, която я отвежда до паркингите в дъното на двора. Младата жена спира джипа, отваря вратата, заобикаля джипа и взема детето на ръце. Но, повдигайки го, е принудена да констатира ужасната истина: то е мъртво.
Тя надава ужасен вик, а после, изпаднала в някакъв транс, го притиска до гърдите си.
Минава немалко време, преди Алисън най-сетне да хлопне вратите на колата. Тя е зашеметена, не знае какво да предприеме, изпада в угнетение. Тогава, проявявайки някакъв остатъчен рефлекс, решава да се обади на баща си.
Половин час по-късно
Дъждът е спрял и влажна мъгла е обгърнала паркинга. Огромен „Хамър“ със затъмнени стъкла влиза в двора на „Дженеръл Хоспитал“. Пръв слиза Ричард Харисън, следван от висок чернокож мъж с внушително телосложение. Къртис е едновременно телохранител на Харисън и изпълнител на всякакви мръсни поръчки. По време на своя възход бизнесменът се бе стремял да се огражда с малък брой предани хора, които са му безкрайно задължени и биха дали живота си заради него. Къртис е един от тях.
Двамата мъже откриват веднага Алисън, седнала до една стеничка и скрила лице в кръстосаните си ръце. Дрехите й са подгизнали. Тя е пребледняла, трепери, зъбите й тракат, стои като замаяна. В едната си ръка стиска до кръв сребърната верижка на момчето, която бе паднала в колата. Ричард се навежда над дъщеря си, докосва лицето й с ръка и установява, че е вдигнала висока температура.
— Закарай я вкъщи! — заръчва той на Къртис. — Грациела ще се погрижи за нея. Повикай доктор Дженкинс, ако нещата се усложнят, и дръж самолета в постоянна готовност за излитане.
Докато Къртис загъва Алисън с одеяло и я отнася до хамъра, Ричард отваря вратата на джипа, вижда трупа на детето и пак я затваря.
— А „останалото“? — пита Къртис с отслабнал глас.
— С него ще се оправя аз — отговаря Ричард.
Пустинята Мохаве
Източна Калифорния
Вече три часа Ричард Харисън се движеше с джипа на дъщеря си. Напуснал бе огромния мегаполис на път за пустинята. Кошмарно пътуване, защото на седалката вдясно, под шотландско одеяло, загърнал го като погребален саван, лежеше труп на дете. Даже и в най-лошите си кошмари Ричард не си бе представял, че един ден ще бъде подложен на такава Голгота. А в живота си бе преминал през най-различни изпитания: Виетнам през 1965 г., когато беше млад офицер; рака на жена му, над която бе бдял през всички стадии от развитието на болестта; икономическата война, която водеше ежедневно в света на бизнеса… Като юноша, в стремежа си да надмогне страховете си, той постоянно се мъчеше да изпревари събитията, представяйки си най-лошите евентуални развития с надеждата, че ще успее да ги преодолее. С годините характерът му беше станал по-твърд, но бе запазил този си навик. С напредването на възрастта се бе подготвил да посрещне болестите, дори смъртта, и се чувстваше готов да ги посрещне безстрашно. Но никога не се беше подготвял за това: да погребе със собствените си ръце дете, което е убила собствената му дъщеря. И се питаше дали ще е в състояние да изпълни докрай намерението си. Откакто беше поел по пътя към пустинята, му се наложи няколко пъти да спира, за да повръща, и вече караше с отворени прозорци, защото въздухът в колата бе невъзможен за дишане. Въпреки това се задушаваше и чувстваше, че сърдечният удар е неминуем. Но не можеше да не помогне на дъщеря си. Преди няколко седмици тя бе осъдена на три месеца лишаване от право на управление на автомобил за каране в пияно състояние. Ако я арестуват сега за убийство на дете в срока на наказанието, ще я осъдят на няколко години затвор и той не би могъл да стори нищо за нея.