— Та ти си психолог, Марк. Помогнал си на много хора да преодолеят най-различни сътресения.
— Аз не искам да преодолея тази болка, защото тя е единственото нещо, което ме крепи на този свят. Това е всичко, което остана от дъщеря ми, разбираш ли? Не минава и една минута, без да мисля за нея, без да се питам какво й е направил нейният похитител, без да си задавам въпроса къде би могла да се намира в този момент.
— Тя е мъртва, Марк — промълви студено Никол.
Това вече беше повече, отколкото можеше да понесе. Той вдигна ръка към жена си и я хвана за гърлото, сякаш искаше да я удуши.
— Как можа да произнесеш тези думи?
— Пет години изминаха, Марк! — простена тя, освобождавайки се. — Пет години без никаква вест за нея, пет години без някой да ни е поискал откуп.
— Все пак остава някаква надежда…
— Не, Марк, свършено е. Няма смисъл да се надяваме. Тя не може да се появи току-така. Това никога не се случва, разбираш ли, никога!
— Млъкни!
— Ако все пак се намери нещо, то ще е нейния труп. Нищо повече.
— Не е вярно!
— Вярно е. И не си мисли, че само ти страдаш. А какво да кажа аз, която изгубих не само дъщеря си, но и мъжа си?
Без да й отговори, Марк излезе бързо от кухнята.
Никол го последва, решена да го атакува в собствения му окоп.
— Не си ли помислял, че бихме могли да имаме други деца? Не си ли си казвал, че с времето животът в тази къща би могъл да се възроди?
— Преди да имаме други деца, аз искам да открия дъщеря си.
— Нека се обадя на Конър. От две години той те търси навсякъде. Би могъл да ти помогне да преодолееш мъката си.
— Не искам нищо да преодолявам. Дъщеря ми страда и аз искам да страдам заедно с нея.
— Но ако продължиш да живееш навън, ти ще умреш! Това ли искаш? Щом е така, върви! Пусни си един куршум в главата!
— Не искам да умра, защото желая да съм тук в момента, когато тя бъде намерена.
Никол имаше нужда от помощ. Тя взе мобилния си телефон и набра номера на Конър.
Вдигни, Конър, вдигни!
Някъде в нощта многократно отекна едно напразно позвъняване. Никол разбра, че Конър няма да й отговори и бе изгубила битката. Сама нямаше да успее да задържи мъжа си.
Марк пак легна на дивана в хола и спа няколко часа.
На разсъмване стана, взе спортен сак от гардероба и напъха в него одеяло, наметка, няколко пакета с бисквити и много бутилки с алкохол.
Никол прибави мобилен телефон, батерия и зарядно.
— Ако все пак решиш да се обадиш на Конър или за да мога да се свържа с тебе…
Когато Марк отвори входната врата, снегът беше спрял и първите утринни лъчи обагряха града в синкави отблясъци.
Още щом стъпи на снежната покривка, черният лабрадор като по чудо се появи иззад близката кофа за боклук и радостно изджавка. Марк го почеса по главата в знак на привързаност. После духна на ръцете си, за да ги постопли, сложи сака на рамо и се отправи към Бруклинския мост. Останала сама на прага, Никол гледаше как мъжът на живота й се отдалечава в студеното утро. После застана на средата на улицата и му извика:
— Имам нужда от теб!
На десетина метра от нея Марк се обърна като замаян от удар боксьор и понечи да разпери ръце, сякаш искаше да й каже, че съжалява.
После изчезна зад ъгъла.
3. Някой, който прилича на мен
Животът е низ от страхове.
Кабинетът на доктор Конър Маккой се намираше в една от стъклените кули на престижната многофункционална сграда „Тайм Уорнър Сентър“ в западната част на Сентръл Парк.
Конър се гордееше с кабинета си, обзаведен така, че пациентите да се чувстват добре и да получат възможно най-добрите грижи. Психологът си бе спечелил име и клиентелата му непрестанно растеше, въпреки че не всичките му колеги харесваха неговите нетрадиционни методи.
В тази коледна нощ Конър все още беше в своя кабинет, потънал в медицинското досие на някакъв болен. Една прозявка, която се опита да сдържи, го накара да хвърли поглед към часовника си.
Един и половина след полунощ.
В крайна сметка никой не го чакаше. Конър живееше само заради професията си и нямаше нито съпруга, нито семейство. Създал бе първия си кабинет заедно със своя приятел от детските години Марк Хатауей, с когото споделяха една и съща страст към психологията. И двамата бяха израснали в трудните условия на един чикагски квартал. Бяха изпитали отблизо страданието, преди да посветят своята кариера и енергията си на търсенето и прилагането на нови методи за терапия. Те жънеха зашеметяващи успехи, но това продължи до момента, когато Марк бе сполетян от нещастието. Конър му бе дал цялата подкрепа, на която бе способен, възобновявайки заедно с него издирването на изчезналото момиче, след като полицията бе отпуснала безпомощно ръце. Но тази помощ не се бе оказала достатъчна: сломен от мъка, Марк също бе изчезнал и това бе предизвикало у Конър дълбока покруса. Той не само че бе загубил най-добрия си приятел, но бе претърпял и най-големия си професионален провал.