Конър сваля вратовръзката си и прави няколко крачки към остъклението. Долу на тротоара забелязва един самотник като него: снежния човек, на когото бе дал шала си. Вдига чашата си към този брат по нещастие, после се отпуска на канапето и машинално включва големия плосък екран, прикрепен към стената. Прекъсва звука и почва да превключва един след друг каналите. На един дават откъси от стари филми, чиято развръзка е в коледната нощ: „Животът е чудесен“, „Чудото на 34-та улица“ и др.
Според народното вярване тази нощ е особена: всичко може да се случи в нея.
Така си мислиш!
Конър затваря очи. Образът на Иви, онази странна и тъжна девойка, която се бе опитала да му открадне чантата, все още се рее в съзнанието му: знае, че тя ще прекара една студена и страшна нощ, чувства, че е на ръба на бездната, разяждана от омразата, но така и не е могъл да й помогне.
Докато се самообвинява, той чува телефонен звън. Намръщва се. Навярно е Никол: беше забравил да й се обади. Поглежда дисплея, на който е изписано „непознат номер“.
— Ало?
— Вие ли… Вие ли сте Конър Маккой?
— Да.
— Знам, че е късно и че сигурно ви безпокоя, но…
Гласът е на по-скоро млада жена, но си личи, че е силно разтревожена.
— … но баща ми препоръча да се обърна към вас… Каза ми, че само вие можете да ми помогнете.
След всяка нейна дума се чува хълцане.
— Какво ви се е случило? — пита докторът.
— Извърших убийство.
За момент Конър остава като втрещен. От другата страна се чуват само ридания и въздишки.
— Трябва да се успокоите, госпожице! — съветва я той. — Може ли да ми кажете коя сте?
— Казвам се Алисън Харисън.
Конър прави няколко крачки към прозореца. През стъклото вижда, че на улицата стои млада жена, опряна на капака на автомобил.
— А къде се намирате, Алисън?
Забулена от падащите снежинки, младата жена вдига очи към прозорец на последния етаж. В момента, когато погледът й се спира на Конър, той чува:
— Долу, точно под вашия прозорец.
Един час след това
Стаята е потънала в полумрак. Алисън спи на канапето в хола. Застанал до прозореца, психологът озадачено наблюдава новата „пациентка“.
Той знае коя е. Виждал е снимката й по вестниците и списанията. Чувал е за нейните простъпки и знае, че името й е синоним на скандал и не слиза от жълтата преса. Но младата жена, с която току-що е разговарял, не е нито арогантна, нито глезено момиче. Объркана и преследвана от миналото, тласкащо я всеки ден към пропастта, тя е дошла да го моли смирено за помощ.
За около час Алисън му разказа своята ужасна история: за произшествието с колата, което отнема живота на едно момче, за трупа, който изчезва благодарение на баща й, за своята депресия и за невъзможността да продължи да живее така, за низа от пагубни действия, за опитите за самоубийство. Тя иска по един или друг начин да се сложи край на този кошмар, макар да е убедена, че няма изход от този ад. Готова е още тази вечер да отиде да се предаде на полицията, но не й стига смелост. Като последна възможност за спасение решава да се обърне към Конър, както преди доста време я е посъветвал баща й.
Конър слага цепеница в камината и разравя огъня. Сега си спомня, че няколко месеца след публикуването на книгата му бе получил писмо от Ричард Харисън. Бизнесменът бил впечатлен от произведението му и искал да се срещнат. Лекарят не бе отговорил на предложението му, но когато няколко месеца по-късно милиардерът публично бе огласил своето заболяване, Конър, вече на върха на славата си, съжаляваше за пропуснатата възможност.
„Детето, което убих, ми се присънва всяка нощ“ — призна си Алисън в края на своя разказ. При тези думи Конър леко изтръпна, защото, слушайки младата жена, той като че ли чуваше собствения си глас и чувстваше нейното страдание като свое. И тогава си обеща да й помогне.
Най-напред й даде транквилант, а после й предложи да пренощува в дома му. На другия ден щеше да й говори за нови начини на лечение, но дотогава тя трябваше добре да си почине. Поуспокоена от думите на лекаря, тя легна близо до камината, загърната в одеяло, и не след дълго заспа.
4:45 ч. Конър и Иви