— И без това не спя по много — уточнява той.
— Знам — заявява Иви своята осведоменост.
Движейки се по „Лафайет стрийт“, в момента, когато отминават кварталите Нолита и Малката Италия, Конър свъсва вежди и пита:
— А откъде знаеш?
— Пише го в книгата.
— В коя книга?
— Във вашата — казва тя и изважда от раницата си стария екземпляр на „Да оцелееш“.
Конър с недоумение клати глава и за пръв път съзира дяволито пламъче по лицето на момичето. Не истинска усмивка, а само наченка.
Иви се навежда към прозореца. Все още не се е съмнало, но се чувства, че нощта си отива.
Колата вече се движи по тесните улички на Лауър Манхатън. Притисната от вертикалните стени на небостъргачите, тя се промъква през каньони от стъкло и стомана, влиза в „Чърч стрийт“ и стига до зоната „Граунд зеро“.
— Къде отиваме?
— В клиника „Моцарт“. Там работя, когато не съм в кабинета си.
— Не искам да ходя в болница — заявява девойката.
Няколко секунди бяха достатъчни, за да се събудят нейните подозрения, недоверието и страхът, че няма да може да изпълни желанието си да отмъсти.
— Трябва да си починеш и да се лекуваш! — отговаря Конър с тон, недопускащ възражение.
Но Иви не му обръща внимание:
— Искам да сляза! — настоява тя и хваща вътрешната ръчка за отваряне на вратата.
— Трябваше да те оставя в затвора — въздиша Конър.
И докато колата се движи с пълна скорост, девойката внезапно отваря вратата и откопчава предпазния колан.
Конър натиска рязко спирачките при църквата „Св. Троица“ и страшно ядосан излиза от колата, заобикаля я и хваща момичето за яката.
— Да не искаш да се убиеш? — избухва той и я измъква навън.
Изненадана от гневната реакция на доктора, Иви затваря очи и обръща глава, като да се предпази от удар.
— Я се погледни, дявол да го вземе! — крещи Конър. — На нищо не приличаш. Изнемощяла, повехнала, състарена!
Момичето гледа отражението си в стъклото на вратата, но бързо свежда очи, защото от видяното й става зле.
— Ако искаш да умреш, продължавай по същия начин! Вече си тръгнала по тоя път! Ти не познаваш Ню Йорк. Ако те оставя тук на тротоара, няма да издържиш дори една седмица. Ще умреш или ще станеш уличница за по 15 долара на сеанс. Дотам ли искаш да стигнеш?
Вбесеният доктор удря с юмрук капака на колата, а по бузите на втрещената Иви се търкулват парещи сълзи.
Вече всичко са си казали. Стоят и се гледат в леденото утро, под сянката на мъртвите кули. Вече са напълно сразени, безсилни, нищо не чувстват.
След известно време Конър бавно сяда зад волана и запалва двигателя. Иви стои неподвижно на тротоара като призрак.
— Дори и една седмица! — повтаря Конър, сякаш говори на себе си.
Лъскавият „Астън Мартин“ напуска лабиринта от мрачни улици на Уолстрийт и стига до брега на Хъдсън. Конър се връща малко назад и навлиза в Батъри Парк Сити. Луксозният комплекс е изграден край самия океан върху насипите пръст, извлечена при построяването на Световния търговски център.
С магнитната си карта докторът навлиза в зоната за паркиране и спира на най-ниското ниво. Напуска колата и прекосява паркинга, без да промълви и дума на Иви, която върви на няколко метра след него. В пълна тишина стигат до асансьора, който ги издига до фоайето на клиниката „Моцарт“, свръхмодерно заведение, заемащо два етажа от Финансовия център.
В приемната Конър разменя няколко думи с дежурния пазач и се заема да попълни досието за приемане на Иви. В това време медицинска сестра я отвежда в стаята й.
Двайсет минути по-късно
Конър леко отваря вратата на стаята. Няма запалена лампа, но помещението е озарено от синкавата нощна светлина на града. Облечена с клиничната пижама, Иви се е изтегнала на леглото със зареян някъде поглед, а от ръката й се подава устройство за преливане на серум.
— Как си? — пита докторът.
Никакъв отговор.
Опитвайки се да поднови разговора, той бавно изрича думите, които чувства за правилни:
— Предполагам, че никога не си имала достатъчна подкрепа и не си срещала разбиране, и затова, за да се предпазваш, си издигнала край себе си стена от твърдост и недоверие…