— Закопча ли колана си?
Момичето кимна утвърдително с глава.
— След малко пристигаме — съобщи й той, като леко я помилва по бузата. — Доволна ли си, че ще се приберем вкъщи?
Лейла го погледна нежно, но не му отговори.
Марк не настоя и обърна глава към илюминатора. Тъмни плътни облаци вече обгръщаха самолета като с влажен черен саван. Подобно на насекомо, попаднало в мрежа, еърбъсът като че ли се мяташе, за да се освободи от небесната паяжина.
По едно време Лейла наруши мълчанието с доста странна забележка:
— Знаеш ли, видях те в тъмното…
— В тъмното ли?
— В тунела — уточни тя, гледайки тъжно баща си. В тунела на метрото…
Тунелът, тъмното, метрото…
Трябваше да мине доста време, докато Марк разбере, че Лейла говори за периода, който той бе прекарал в градската канализация и в подземията на Манхатън. Две адски години в безмилостния свят на бездомниците. Две години в недрата на града: в тунелите на метрото и на железопътната мрежа. Две години, през които жив беше се погребал сред скотския свят на наркоманите и на отрепките на обществото. Две години, през които се мъчеше да удави в алкохол отчаянието си…
Изведнъж го обзе страх. Откъде Лейла можеше да знае за този период? Кой може да й е говорил за неговия ад? Никол ли? Или нейният похитител?
— Тъжна съм, когато си в тунела — продължи момичето. — Не се връщай вече там, татко!
— Но… откъде знаеш, че… — попита, запъвайки се, Марк.
— Защото те виждах — отвърна Лейла.
— Виждала си ме? А ти къде беше?
— Горе… — посочи тя с пръст тавана.
Съвсем объркан, Марк вдигна глава да търси това „горе“, което оставаше неоткриваемо.
— Не бива вече да пиеш, татко! — помоли го Лейла. — Не трябва да изчезваш. Върни се да живееш с мама!
Трогнат от думите й, Марк се опита да се оправдае:
— Бях заминал, защото не успявах да се справя. Много… много ме беше страх за теб. Не знаех за какво да живея без теб…
За няколко секунди Марк отново се почувства несигурен и потъна като в мъгла. После погледна Лейла, която се беше сгушила на седалката си… изглеждаше толкова мъничка. Марк осъзнаваше, че нещо важно му убягва, нещо очевидно, което беше пред очите му още от началото на пътуването.
— Трябва да ми обясниш нещо, миличка — рече той, навеждайки се към Лейла.
— Какво?
— Защо не искаш да говориш с мама?
Момичето като че ли за малко се замисли. След това вероятно усети, че решителният момент е дошъл, и тихо довери на баща си:
— Защото тя вече знае.
— Какво знае?
— Че съм мъртва — отговори Лейла.
В същия момент на горната палуба Алисън Харисън погледна през илюминатора: облаците постепенно се разпръскваха и вече се съзираха части от океана. Сгърчила лице, тя стискаше в ръка портмонето, което Марк бе забравил на масата във „Флоридита“. Защо ли изпитваше непреодолимото желание да види какво има в него? Не беше от чисто любопитство, а от жизнена необходимост, от дълбока нужда, сякаш нечий глас й шепнеше на ухото, че от това зависи животът й.
Нямаше кой знае какво в лъскавия кожен портфейл: две кредитни карти, няколко долара, свидетелство за управление, някаква карта и снимка на Марк и жена му. Алисън с възхищение се взря в Никол: хубава и изискана, с такава елегантност, за каквато тя можеше само да мечтае. Тъкмо се канеше да затвори портфейла, когато видя друга снимка, залепена за предишната. На нея имаше момиче на около пет години, с вирнато носле и с дяволита усмивка. Спортното му облекло, късата коса и каскетчето за бейзбол му придаваха момчешки вид. То бе подпряло с ръце брадичката си и на лявата китка ясно се виждаше сребърна верижка с името „Джеръми“.
Болезнена светкавица премина през мозъка на Алисън. Сега тя вече всичко бе разбрала: детето, което беше блъснала с колата си, бе… дъщерята на Марк. Заради дъжда, бейзболната екипировка и обзелата я паника си беше помислила, че е момче, и това първо впечатление се потвърждаваше от името върху верижката. По-късно щеше да научи, че верижката била на братовчед на Лейла, който й я подарил, когато станала твърде тясна за китката му.
Обзета от ужас, Алисън скочи от мястото си и въпреки мърморенето на стюардесата се втурна по стълбите, които водеха към главната палуба.