Утре. От утре щеше да почне да се отнася с нея повече като със съпруга, и може би тя щеше да се почувства повече съпруга, а едното несъмнено щеше да доведе до другото. Още от сутринта и започваше да осъществява плана си. Може би щеше да я целуне за добро утро. Да. Сутринта непременно щеше да я целуне.
И той заспа с усещането за нейната целувка.
Но на сутринта нея я нямаше.
Глава петнадесета
Той се пробуди мигновено, напълно отпочинал след няколкото часа нощен сън. Още не беше разсъмнало. Небето бе започнало да посивява, макар и без ивиците светлина на изток.
Рос седна в постелята си, с очи отправени към леглото в другия край на фургона. Той примига в бледия сумрак, като си помисли, че очите му играят лоша шега, защото мястото, където Лидия бе започнала да спи още от самото начало, бе празно. Той се приближи и сърцето му за миг замря, преди да възобнови гръмкия си ритъм. Докосна завивките, за да се убеди окончателно, че зрението не го лъже.
Нямаше я.
Надзърна в сандъчето на Лий. Детето спеше мирно и кротко.
Лидия никога не би го напуснала. Доброволно. А наоколо обикаляше убиец.
Той се хвърли към задната част на фургона и разтвори със замах парчетата брезент. Нищо. Лагерът още спеше. Снощните огньове се бяха превърнали в купчинки сива пепел. Протегна ръка за револвера си, механично провери дали е зареден, и го пъхна под колана. И без ботуши, риза и шапка той скочи от стълбичката и се приземи безшумно върху влажната земя. Още веднъж огледа лагера, но всичко беше застинало, дори и фургонът на Лангстънови, където той предположи, че бе отишла Лидия.
Закрачи бързо, като блъскаше настрани клоните и храсталаците по пътя си сред гъстата гора към реката. Това беше единственото място, където можеше да е отишла. Не чуваше нищо, освен забързания си дъх и бумтенето в гърдите, докато си представяше Лидия в ръцете на чудовището, което абсолютно хладнокръвно бе заклало дете.
А не беше ли възможно просто да е духнала, както си бе мислил, че е способна да постъпи някой ден? Дали не беше се уморила от него и Лий и бе решила да се върне пак към старото си занятие, което бе упражнявала преди Лангстънови да я открият в гората? Но дори и да беше така. Защо трябваше да се измъква посред нощ?
Тя не би постъпила така, каза си Рос. Мисълта обаче не го дари с покой, защото алтернативата беше още по-страшна. Той затича бързо. Стигна до реката без дъх. Облегна се с една ръка на едно дърво и загълта шумно въздух на едри глътки. Очите му обходиха двата бряга на рекичката. В първия момент видя само роклята й, просната на един храст. После мярна нежната й фигурка на отсрещния бряг. Лежеше сгушена на земята, обърната на другата страна, с колене свити до гърдите.
Да не беше ранена? В безсъзнание? Мъртва? Господи!
Той измъкна револвера от панталоните си и като го държеше високо над главата си, скочи в реката. Изскочи от другата страна, пръскайки вода около себе си.
— Лидия! — изкрещя той.
Тя стреснато подскочи и седна на земята, като обърна глава към него, тъкмо когато той излизаше от реката. Бистрата вода се стичаше по гърдите и ръцете му, като караше панталоните му да прилепват плътно към бедрата му. Тя беше прекосила реката, след като се беше измила и сега комбинезонът й следваше плътно телесните очертания. Влажният утринен въздух бе превърнал косата й в объркани вълни около лицето и по гърба й. При вида му очите й преляха от сълзи и кристалните капчици протекоха по влажните бузи. Устните й се разтвориха от изненада и тя прошепна името му.
Рос замря. Опита се да регулира дишането си, но то изглежда забърза още повече, също като пулса му, когато видя, че тя е почти гола, кожата й оросена от влагата, буйната коса — разрошена до невъзможност, видът й, който сякаш го чакаше. Той изпусна револвера на земята и закрачи към нея. Коленете му се забиха в мекия тревист торф, той прокара длан по бузата й и изтри една сълза с палец.
— Какво правиш тук? Господи, Лидия, изкара ми ума, когато се събудих и не те видях никъде около себе си.
— Съжалявам. Не мислех, че ще се събудиш, преди да се върна във фургона. — Тя не съзнаваше, че говори също тъй бързо като него, или че ръката й бе започнала да приглажда косата. — Вчера не можах да се изкъпя, защото всичко беше… Не можах да мигна през нощта…
— Защо плачеш?
Другата му ръка легна върху тила й, повдигна тежката маса коса и бавно започна да гали нежната кожа отдолу с връхчетата на пръстите си.
Сълзите й отново рукнаха. Беше безсилна да му обясни защо плаче.
— Сигурно заради Люк. Толкова страшно стана вчера, Рос, точно преди да се върнеш. Бях много тъжна и после много се уплаших, когато те… Мозес… и исках да си тук и толкова бях щастлива, когато те видях.