Той вдигна револвера си от земята и я поведе към реката. Водата беше до кръста — чиста и студена. Когато стъпиха оттатък, на другия бряг, ризата й лепнеше върху мократа кожа. В светлината на утрото гърдите й приличаха на розови кълба, напиращи да изскочат от дантеленото деколте. Розовото сияние около нея го заслепяваше. Но тъмният триъгълник, очертан релефно от тънката батиста, го накара да затаи отново дъх. Той тръсна рязко глава, сякаш да прогони измъчващите го мисли.
— По-добре се облечи — каза той с надебелял глас.
Лидия събра чистите дрехи, които беше донесла със себе си, и след това свенливо се скри зад един храст, където смъкна от себе си мократа риза. Да, тялото й си беше все същото, с изключение на червените белези, които бе оставила брадата му по гърдите й. Чувстваше се обаче напълно различно. Кипеше от живот. Но дълбоко нейде в нея дремеше едно дразнещо неудовлетворение, чиято природа тя все още не можеше да определи точност. Някакъв безименен копнеж все още не й даваше мира. Не беше нещо неприятно, по-скоро обратното.
Тя се вмъкна в роклята си. Обувките и чорапите й бяха останали във фургона. Излезе иззад храста тъкмо когато Рос натъпкваше револвера в панталоните си. Като видя разтревожения й поглед, той я успокои:
— Не бой се, няма да му позволя да стреля по нищо ценно.
Тя почервеня до корена на космите си.
— Готова ли си?
— Да.
Тя внезапно се засрами от него, и въпреки че се беше пошегувал, усети, че и той е малко нервен. По обратния път до лагера и двамата мълчаха. Когато вече се показаха между дърветата, Мама Лангстън тъкмо се приближаваше към фургона с паница мляко. Тя спря и ги загледа с явно любопитство.
Рос се усети доста неудобно с револвер на пояса, с босите си крака, и голата гръд с изобличаващия го белег. Лидия държеше мократа риза намотана на кълбо. Стори й се, че тежи най-малко сто фунта.
— Извинете ме — изрече смутено Рос и побърза да се скрие със скок във фургона.
Мама Лангстън го проследи с поглед и после обърна любопитни очи към Лидия.
— Ние… ние ходихме да поплуваме — заекна тя, като пусна мократа риза върху стълбичката на фургона, сякаш беше нещо горещо.
— Виждам — каза възрастната жена.
— Рос… ме учи да плувам.
— Учи ли те?
Лидия се почувства като последната глупачка, когато кимна с глава, за да потвърди лъжата си.
— Не трябваше да се притесняваш за млякото на Лий тази сутрин. Щях да дойда да го взема.
— Нали го правя от седмици.
— Непрекъснато си мисля за Люк.
Мама Лангстън въздъхна дълбоко като постави паницата върху стълбичката.
— Докато умра, все ще ми липсва. Но той е мъртъв, Лидия, и не мога да направя нищо, с което да го върна при мен. Добрият Господ е решил да го вземе при себе си, а коя съм аз, че да споря с него?
Лидия си помисли, че няма сила на небето или земята, с която да не би се преборила, ако поискаха да й отнемат Лий или Рос.
— Животът си продължава. Всички си поговорихме и решихме да оставим мъката при гроба на Люк. Всички, освен Буба. Момчето ми е много зле.
— Ще помоля Рос да поговори с него.
— Не мисля, че ще има някаква полза, но ще ти бъда благодарна. Той е в корала и гледа конете. — Мама Лангстън погледна тъжно към корала и Лидия се зачуди, дали възрастната жена знаеше, че Буба беше забравил задълженията си предишната вечер. — Влизай вътре при съпруга си. Да му помогнеш да свали тия мокри гащи от задника си, че не се свалят така лесно.
Жената се засмя дружелюбно и си тръгна.
Лидия завари Рос вече преоблечен и надвесен над креватчето на детето.
— Спи ли още?
— Сега се пробужда. Толкова е пораснал. Мисля, че вече трябва да му правя истинска люлка.
— Едва ли има смисъл, преди да сме се устроили някъде.
Тя спря внезапно, проумявайки че е изразила на глас най-лелеяната си молитва. Само преди два дни той й беше заявил, че ще останат заедно докато получат развод в Тексас.
— Значи искаш да останем женени, така ли? — запита я той рязко.
— Нямам нищо против. Стига и ти да си съгласен.
Рос се бе надявал, че тя ще демонстрира чувства към него, че ще се захване да го убеждава, че идеята за развод й е противна. След всичко, случило се тази сутрин, не можеше ли да покаже поне мъничко чувство към него, радост, че остават заедно? За пореден път го изкарваше из релси. А той беше мъж — свикнал да взема.
— Е, отсега нататък ще живеем вече като съпруг и съпруга — заяви той твърдо. Вдигна брадичката й и се вгледа в очите й. — А всеки съпруг има права, ти знаеш. Разбираш ли какво искам да ти кажа?