Грейсън леко кимна.
— Е, хм, те предлагаха някъде около седмица, или нещо такова. Ще ти заплатят — побърза да добави той.
Проклятие се изтръгна от стиснатите устни на Рос и Грейсън хвърли смутен поглед към Лидия.
— Как мислиш, че ще издържа цяла нощ на крак, след като на другия ден ме чака езда?
— Няма да е цяла нощ. Другите ще се редуват след полунощ и ще те сменят. Така ще имаш време да поспиш.
«Но няма да имам никакво време за жена си», помисли си той.
— Моля те, Рос. Само докато се измъкнем от тая област и хората се поуспокоят.
Рос наистина нямаше никакъв друг избор и се съгласи. Какво оправдание можеше да представи в случай на несъгласие? Едва ли истината.
Минаха няколко дни. Керванът напредваше през южен Арканзас. Всички започнаха да се отпускат с отдалечаването от мястото на убийството. Всички, освен Рос, който с всеки изминат ден ставаше все по-мрачен. Хората започнаха да се страхуват от погледа му. Зелените му очи пронизваха безмилостно, заобиколени от новопоявилите си бръчки от изтощение и напрежението.
Към края на шестия ден Рос почувства, че силите му са на привършване. Веднага щом се погрижи за конете си, той се домъкна до фургона. Завари нищо неподозиращата Лидия да се мие. Косата си бе хванала с няколко фиби, но въпреки това няколко непослушни кичура бяха успели да се измъкнат и да полепнат по врата и раменете й, все още мокри от водата. В изненадата си тя изпусна сапуна. Никой не му обърна внимание. Ръцете й увиснаха безпомощно, а между тях двете едри полукълба розова плът запълниха цялото свободно пространство.
Без да пророни и дума, Рос спря поглед върху една малка веничка, която биеше трескаво върху шията й. Той остана втренчен дълго в нея, после скочи от фургона и се втурна през лагера към Грейсън.
— Искам да говоря с теб — изръмжа той.
— Разбира се, Рос — усмихна се дружелюбно Грейсън, като го дръпна встрани.
Рос не беше майстор на речите. Страшно му се искаше да изтърси право в очите на Грейсън:
— Виж какво, Грейсън, чука ми се, та две не виждам и искам да си чукам жената, ако ми разрешите ти и всички останали в тоя дяволски керван.
Но той вече не беше онзи бунтар и не можеше да говори на неговия език. Овладя се с усилие и изрече напрегнато:
— Не мога повече, разбираш ли? И една нощ вече не мога да издържа отделен… от семейството си. Тая седмица нямах време даже да се изпикая. — Един мъж все пак имаше право и на някой друг солен израз. — Скапан съм. Парите са хубаво нещо, но… — Той се запъна, когато през взора му се откри Лидия. — С една дума, дотук съм.
— Няма защо да се притесняваш толкова, Рос. Мисля, че вече всички са убедени, че онова е изолиран случай и че вече сме вън от опасност.
Рос насили тялото си да се отпусне. Беше мислил, че ще се разгори спор. Но се бе оказало, че такъв нямаше да има, и сега се чувстваше засрамен от себе си за начина, по който връхлетя върху Грейсън.
Отдалечи се по течението на потока, където всички гребяха вода, смъкна всичките си дрехи и скочи вътре.
— Мислиш ли, че наистина е било така? Че е било само изолиран случай?
Двамата седяха пред фургона след вечеря. Лий спеше, съдовете бяха измити. Очакваха нетърпеливо тъмнината, за да се мушнат вътре. И си приказваха тихо, докато останалата част от лагера се приготвяше за сън.
Рос изгледа Лидия докато тя прекарваше гребен през непослушната си коса.
— Да, мисля, че е бил някакъв дезертьор, отдавна изчезнал. Казах ти го още тогава.
Тя остави гребена настрани и започна да развързва обущата си.
— Мама Лангстън и останалите сякаш свикнаха с мисълта за смъртта на Люк. Просто не знам как можеш да свикнеш със загубата на детето си.
Мислеше си, как ли щеше да се чувства, ако, не дай си Боже, нещо се случеше с Лий. Затова и загуби дъх, когато Рос безжалостно изрече:
— Ти как свикна със загубата на твоето.
Тя наведе глава и смъкна обущата си. Онова не беше дете. Беше безжизнен продукт на мръсотия и гнусно насилие.
— Онова беше съвсем различно — изрече тя едва чуто.
— Така ли? Как?
— Просто беше.
— Лидия. — Той я изчака да вдигне поглед към него, преди да заговори отново. И когато го направи, беше толкова настойчив, че тя не можеше да не му отговори. — Кой беше онзи мъж?
Глава шестнадесета
Вече боса, тя приближи стола му. Клекна пред него, отпусна ръце върху бедрата му и се взря в лицето му. Сълзите караха очите й да искрят като отлежало вино в мъжделивата светлина на фенера.
— Той беше никой, Рос. Никой. Недостоен дори да помисли човек за него.