— Рос? — прошепна тя в мрака с разтреперан глас и покри тръпнещото триъгълниче с ръка.
Той излезе от транса, в който беше изпаднал, и се изтегна до нея. Притисна грубото си тяло в коприната на нейното, за да усети остро еротичния копнеж.
— Господи! — въздъхна той, намествайки глава върху гърдите й.
Минаха няколко минути, през които той я държеше изтръпнал, невярващ, че съдбата го е дарила с такъв дар. Това, че я бе смятал за груба и нескопосна, сега му изглеждаше като спомен от някакъв далечен кошмар. Беше вълшебна и красива… и негова.
Той се облегна на лакът и се приведе. Остави езика си лениво да проникне в сладката кухина, като бавно го прокара по меките очертания на устните. Лидия погали главата му.
Захлупвайки ръката й с длан, той започна бавно да я обсипва с целувки в кръг, който непрестанно се свиваше докато до гърдите й. После леко се отдръпна. Езикът му усещаше нейната сладост и я изпращаше към помътеното съзнание.
Лидия потръпна и гърбът й се изви в дъга, след което отново рухна върху постелята. Дълбоко в себе си, между бедрата, тя усети познатото размърдване, този тъмен и неясен копнеж по незнайното и скритото.
Ръката му беше върху ханша й, и той я стисна леко, преди да плъзне длан по очертанията на бедрото. Кожата наподобяваше затоплена коприна. Пръстите му се плъзнаха по-надолу по бедрото й, и сърцето му за миг спря, преди да спре върху коприненото триъгълниче.
Той не усети никакви възражения, само един лек стон върху устните на Лидия. Натисна силно бедрата й, принуждавайки ги да се разтворят. Гладка, тръпнеща плът, усетиха пръстите му.
— Лидия.
Гласът му с усилие се изтръгна между стиснатите устни.
— Рос! — извика тя силно.
Той мигновено издърпа ръката си и я отпусна върху коляното й.
— Извинявай, ще спра. Исках само да те погаля.
— Трябва ли? — попита тя трескаво.
— Не — прошепна той успокояващо. — Не трябва. Никога повече няма да те докосна така, ако ти…
— Не — изрече тя малко истерично. — Искам да кажа, трябваше ли да спираш?
Викът спря на устните й миг преди да ги покрие за целувка. Ръката му този път беше по-смела, но все така нежна.
Наблюдаваше как лицето й приема онова благоговейно изражение, което беше виждал да я спохожда, когато кърмеше Лий. Боготвореше това изражение и искаше само той да бъде причина за него. Усети как зърната й се напрягат и втвърдяват, как рязко взе да се свива и разпуска коремът й, как се ускорява дишането й и без малко щеше да избухне в кулминацията на своето наслаждение, което трескаво жадуваше.
Членът му запулсира и откри мястото на своето освобождение. За миг той застина върху нея, дишайки тежко, потънал в нея докрай. После погледна в очите й.
— Никога не съм се чувствала така преди, Рос. Така ли трябва да бъде винаги? — прошепна тя, прокарвайки пръст през устните му.
Той притвори очи и поклати глава, не желаейки да ускорява нещата.
— Не. Не може да бъде толкова хубаво.
После загуби контрол върху себе си и бедрата му подкараха в луд ритъм срещу плътта й. Той направи всичко, за което беше чувал из бардаците и нощем около лагерния огън. Излизаше от нея, за да се забие след миг до дъно.
Дразнеше връхчетата на гърдите й с гръдния си кош, масажираше корема й с мощните напъни на своя, галеше бедрата й със силните си ръце. Беше разтворен в нейното лоно, в сладостта й, и искаше никога да не се връща обратно.
Лицето й изразяваше екстаз и това още повече усили неговия. И когато освобождението дойде, той усети с цялото си тяло пронизалата я и разтърсваща тръпка. Останаха вплетени един в друг сякаш някакъв безименен и щедър бог беше ги захвърлил в небесата, а после нежно и внимателно ги бе върнал долу.
Лидия лениво прокара пръсти по лъсналия му от пот гръб, докато почиваха изтощени в обятията си. Рос накрая събра сили, повдигна се от нея и се обърна по гръб, гълтайки жадно въздух.
Остана неподвижен доста и Лидия попита колебливо:
— Рос, добре ли си?
Беше събрал достатъчно сили, за да се изсмее гръмогласно:
— Лидия, как можеш едновременно да си толкова опитна и толкова невинна?
Претърколи се до нея и я загледа нежно. Къдрави кичури бяха залепнали по изпотените й бузи. Кожата й блестеше със сиянието на удовлетворението. Полупритворените й очи гледаха доволно и сънливо. Господи, толкова е красива, помисли си той. Прегърна я нежно.
— А сега да поспим.
Тя се сгуши в тялото му, благодарна за покоя, който той излъчваше. Скоро сънят ги унесе и заспаха отпуснати един до друг, с леки усмивки върху устните.