— Е, ако планът ти е бил да ми кажеш, че съпругът ми е многоженец, само си изгубил времето си. Можеш да си тръгваш.
— Е, не толкова бързо — изрече Кланси мазно. — Толкова време изтече от последната ни среща, не сме се нарадвали още един на друг.
Очите му зашариха из фургона, като закима одобрително. Забеляза сандъчето, където спеше Лий, пристъпи до него и погледна вътре. Лидия изпадна в паника и не се възползва от внезапно разкрилата се възможност да изскочи навън. Тя не посмя да остави Лий сам с Кланси и не искаше да вдига тревога в лагера от страх, че той ще им разкаже кой е.
— Това ли е моето дете? — попита я, като посочи с ножа надолу към него.
— Не! — извика тя приглушено и го изблъска от детето, заставайки между двамата.
— Твоето дете умря при раждането. Това е детето на Рос. Виктория е умряла в момента на раждането.
Кланси се почеса по дебелия, обрасъл врат с острието на ножа, докато оглеждаше Лий. Изсмя се с вледеняващ смях.
— Сигурно ще ти повярвам.
— Вярно е! — изкрещя тя, виждайки съмнението му. — Твоето бебе умря, когато се роди, и го зарових в гората.
Кланси повдигна рамене.
— Няма значение. И това бебе не е лошо. Що да не го взема. Щото ако не е моето, к’во ме интересува дали си го гледала добре, или не.
Сърцето на Лидия застина в гърдите й, за да заблъска след миг с всичка сила. Гърлото й пресъхна.
— Какво искаш?
Кланси се изсмя.
— Аха, взе да загряваш. Винаги съм казвал, че не си от тъпите. Винаги!
Лидия беше обзета от трескав страх. Знаеше на какво е способен мъжът срещу нея, знаеше, че Рос може да се върне и да ги завари така. Беше вече време да се прибира в лагера. Другите бяха около огньовете и приготвяха вечерята си. Щяха ли да забележат, че я няма? Щеше ли някой да дойде да я потърси? Щеше ли да я завари Рос с Кланси?
Не, Господи, само това не!
— Какво искаш? — попита повторно тя.
— Гледам че си се издигнала, сестричке. Добре си се издигнала. Тъкмо започвах да си мисля, че можеш да подадеш едно рамо и на бедното си братче, така да се каже. — Стъклените му очички се впиха в нея. — Като ми дадеш скъпоценностите, които съпругът ти е откраднал от бащата на първата си съпруга.
Лидия го изгледа неразбиращо.
— За какво говориш? — запита тя с изтънял глас. — Какви скъпоценности? Тук няма никакви скъпоценности, а Рос не е крадец.
Кланси се облакъти на един шкаф и забърка във вътрешността на ризата си за плаката, който влачеше със себе си почти от два месеца — онзи, който беше струвал живота на курвата в Оуентаун.
— Виж хубаво това — каза той, разгъвайки почти разпадналия се лист хартия. — Твоят хубостник съпруг, без който ти не можеш, съвсем не е онзи светец, за който ти се представя.
Лидия се втренчи в плаката и го сравни с образа на мъжа си. Беше по-млад, с по-дълга коса, без мустаци, но без съмнение — Рос Коулман. Сони Кларк. Тя прочете списъка на престъпленията, в които го обвиняваха и кръвта се отдръпна от лицето й. Почувства как й се завива свят и стисна ръба на шкафа, за да не падне.
Не беше много сигурна, но цифрата пет, последвана от три нули, трябва да представляваше значителна сума, обявена като награда за залавянето на Сони Кларк.
Тя повдигна измъчени очи към Кланси.
— Ти ще го предадеш заради парите.
Той почеса мазната си коса.
— Не съм алчен човек. Мисля, че тия скъпоценности струват доста повече от пет хиляди долара, и не си струва да се вдига шум, ако разбираш какво искам да ти кажа. Така че е по-добре, ако ми дадеш тия скъпоценности. Тогава си тръгвам веднага. Ще се разделим като приятели и ще оставя съпруга ти и детето му на мира.
Лидия разтвори отчаяно ръце.
— Но тук няма никакви скъпоценности. Казах ти, че нямам представа за какво говориш.
Той я сграбчи и я издърпа до себе си, завирайки лицето си в нейното.
— Момиченце, казвам ти, че има. Видях тъстът му да разговаря с някакъв много наперен джентълмен, който ми приличаше на ченге. По следите на съпруга ти са, загдето е отвлякъл Виктория и е отмъкнал семейните скъпоценности.
— Рос никога не би…
Кланси я разтърси грубо.
— Стига си повтаряла едно и също. Той е убиец, не разбра ли?
Тя се опита да размисли, но не успя. Рос — убиец? Той си служеше виртуозно с оръжията. Но убиец? Убийство. Обир на банки. Обир на влакове. Не беше възможно, и въпреки всичко на плаката го пишеше.
— Не знам за никакви скъпоценности. Рос е обичал съпругата си много. Отивали са за Тексас да основат собствен конезавод. Той не я отвлякъл.
— Е, така си мисли татенцето й. И направо не го свърта на едно място да разбере какво им се е случило. Пък и аз мога да намаля мъките му, ако намериш тия скъпоценности и ми ги дадеш. — Той я ощипа по ръката. — Няма да излъжеш старото си братче за ония украшения, нали, миличко?