— Не — каза тя и той разбра, че говори истината. Стиснатите му около китките й ръце се отпуснаха леко. — Дори и да има скъпоценности във фургона, не знам къде се.
— В твой интерес е да ги откриеш колкото можеш по-бързо.
— Рос изхвърли всички вещи на Виктория, когато се омъжихме. Мисля, че ги зарови нейде, или ги раздаде. Не знам. Няма начин да се разбере. А и освен това не мога да открадна от собствения си съпруг! — възкликна тя.
— Искаш да свърши като оня дебелоглав хлапак, който бях принуден да убия ли? А? Май ти беше приятелче, нали?
Лидия побледня и остана без въздух.
— Люк? — пое си тя с огромно усилие дъх. — Ти си убил Люк?
— Така ли се казваше? Не можахме да се запознаем, защото хукна веднага към лагера, за да разкаже, че ви следя. Трябваше да го спра, нали така? И го спрях.
И той се изсмя с налудничавия си смях.
Лидия покри уста с ръка. Люк Лангстън беше загинал заради нея. След като я беше открил в гората и спасил живота й, момчето беше загинало с най-нелепата смърт.
— Много ще ми е омразно, ако пак ми се наложи да правя такова нещо. Наистина ти казвам, но ако това дете тук не е моето, както ми казваш… — Той проточи заплашително последните думи, опипвайки острието на ножа си с палец, без да отделя поглед от Лий, който се бе пробудил и щастливо гукаше и размахваше ръчички. — Ако ли пък предам съпруга ти на закона, пак си оставаме двамката с теб. Ама не се оплаквам, няма да ни бъде лошо.
Той прокара зловещия връх на ножа по гърдата й.
Със смелост съвсем не на място, тя рязко отблъсна ръката му.
— Аз… аз ще потърся скъпоценностите, но не знам дали ще намеря нещо. Ако не ги намеря, нали ще ни оставиш на мира?
— Настина си трудна, сестричке. Щото ако не ги намериш, тогава ще ми се наложи да получа малко пари в брой от другаде, като например от закона, като им кажа, че ми е известно къде се крие Сони Кларк. — Той се приведе към нея и задиша тежко с отровния си дъх право в лицето й. — Добре ли те оправя, сестричке, или аз бях по-добрият, а?
— Не ме наричай така! Не съм ти сестра!
— Да, май че имаш право — каза той, почесвайки се по наболата по брадата му четина. — Май си обща съпруга. — Тя видимо побледня, и той отново се изсмя с отвратителния си смях. — Ама сега не ми е много до това. Трябва да се погрижа за бъдещето си. — Той прибра ножа в канията и пристъпи към отвора на брезента. — Ще те навестявам вече по-често. Трябва да следя как върви работата. — И отново хвърли поглед към Лий. — Хубаво хлапе. Голям срам ще е, ако не го опазиш и му се случи нещо лошо.
И той изскочи от фургона.
Лидия се строполи на пода, от чудовищното напрежение, което бе преживяла при вида на възкръсналия Кланси, дошъл да превърне нейния живот в ад.
Довлече се до постелята, обгърна коленете си, както беше правила след бруталните нападения на Кланси. И сега, както тогава, тя се заля в сълзи, защото я беше насилил почти толкова брутално, както и тогава. Той насилваше новия й живот с Рос. Беше я осквернил преди още да разбере какво представлява любовта. Беше я поругал. И заради неговото злодейство, тя се бе чувствала омърсена до момента, в който Рос я накара отново да се почувства чиста и достойна като човешко същество.
А сега Кланси Ръсел се канеше отново да разруши живота й.
— Лидия?
Тя чу Рос да я вика отвън и побърза да изтрие сълзите си. Той не трябваше да научава нищо. На никаква цена не трябваше да му позволява да научи. Щеше да я презира. Щеше да се отврати, като разбереше че беше поверил сина си на жена, която бе имала интимни връзки с някой като Кланси. А отвращението, което щеше да изпита при мисълта, че се е докосвал до такава жена. Тя щеше да направи всичко възможно той да не научи.
Той разтвори краищата на платнището и надникна вътре.
— Лидия, какво… — Видя я върху постелята и се разтревожи. — Какво има?
С един скок се прехвърли вътре и коленичи до нея.
Беше страшно красив, дори и в прашните си от пътуването дрехи, със смачканата си от шапката коса, с червената ивица, причинена околожката на шапката.
Тя го обичаше. Чувството я заля цялата, запълни я до краен предел, протече навсякъде по тялото й. Дори и да беше убиец, въоръжен грабител, каквото и да беше извършил, или както и да му беше истинското име, тя го обичаше. И никога не трябваше да научава за Кланси.
Той забеляза сълзите в очите й и преглътна с усилие. Обзе го страх, какъвто никога досега не беше изпитвал.