— Лидия, да не си болна?
Тя енергично поклати глава, и притисна ръката му към бузата си.
— Не се чувствам добре, но не съм болна. Сигурно съм уморена.
Той изпита облекчение. Раменете му се отпуснаха с дълбока въздишка.
— Всички трябва да си почиваме от време на време. — Той я погали по шията и усети пулса й да бие ускорено. — Нали си добре?
— Да, да — потвърди тя, като се изправи. — Добре съм. Ей сега ще нахраня Лий и после ще приготвя вечерята.
— Почакай малко — каза той с усмивка. — Преди да помисля за вечерята, трябва първо да опитам нещо, дето цял ден не ми излиза от ума.
И той повдигна брадичката й леко. Първо я притисна, после отвори устните си и нежно засмука нейните.
Лидия се освободи от прегръдката му и се дръпна встрани. Тя се чувстваше омърсена от докосването на Кланси, а той беше заразна болест, държала я в прегръдките си в продължение на десет години. Тя не искаше да зарази и Рос.
— Май че фасулът загаря.
И преди да успее да я спре, тя изхвръкна от фургона.
Настроението й остана същото през цялата вечер. Рос напразно си блъскаше главата над тази промяна в поведението й. Беше много напрегната, скачаше и при най-малкия шум. Обикновено говореше много, а тази вечер беше сдържана дори и с Маринел и Атланта, които дойдоха след вечеря с предложението да погледат Лий, за да могат Лидия и Рос да се поразходят.
Той се надигна обнадежден от стола. При последната им разходка се бяха отдалечили достатъчно от лагера, където необезпокоявани се бяха любили на една поляна от детелини.
Още щом се озоваха сред ароматната трева той бе потърсил тъмния й триъгълник. Тя не се беше възпротивила на милващите му ръце, но се бе стреснала, когато след малко я придърпа върху себе си, без да сваля дрехите й.
Тя извика:
— Какво правиш?
— Не можеш ли да познаеш? — и се вкопчи в нежните полукълба.
Тя остана върху него.
Дъхът й спря от наслада, когато той я прониза, взривявайки я с усещанията от новата поза и карайки всичките й сетива да пеят. Тя изглеждаше толкова невинно с разперената си пола, възседнала го. Но сексуалната наслада в очите й не съдържаше никаква престорена скромност, когато инстинктите я накараха да се залюлее отгоре му.
Рос бе галил бедрата й до мястото, където телата им се съединяваха. Следейки с поглед главата й, той прокара пръсти през мекото хълмче до самото лоно, търсейки малката точка на удоволствието. Цялото й тяло сякаш се затвори около него.
Викаше извика името му с пълен глас и залитайки напред, обгръщайки го с ръце. Той издърпа ризата от полата й, захвърли я настрани и целуна гърдите й. Нежност в пълен контраст с агресивно сключените им бедра.
Дълго след това тя бе лежала като уморена кукла върху гърдите му. Той се бе усмихвал на небето, вдъхвайки аромата на детелината, нейния мирис, мириса на собственото му тяло и на лятната вечер, и разбра, че никога досега не бе изпитвал по-дълбоко чувство на покой и щастие в живота си. Трябваше да благодари на Бога за тази жена.
Така че когато момичетата на Лангстън споменаха за разходка, пулсът на Рос рязко се ускори и цялото му тяло реагира по най-бърз начин.
Лидия отхвърли и предложението на момичетата и неговото пулсиращо желание с думите:
— Не искам никой да гледа Лий, освен мен.
Те я изгледаха учудени.
— Цял ден е плакал. Сигурно го боли стомахчето.
Същата нощ си легна още преди да се върне Рос. Той знаеше, че тя не спи, макар че се преструваше на заспала. Прокълна всички жени накуп докато лягаше до нея. Какво, по дяволите, й ставаше?
И изведнъж почувства изгарящо чувство на вина. Месечните й неразположения. За Бога, та той направо беше забравил, че тогава Виктория прекарваше няколко дни в постелята, докато Лидия цял ден бе управлявала фургона, грижила се за Лий и готвила вечеря край горещия огън.
Той се обърна към нея.
— Лидия?
Тя лежеше с лице обърнато на другата страна, преживяваща отново срещата си с Кланси и опитвайки се да заглуши страха, разяждащ вътрешностите й.
— Да?
Тя не беше достойна да е негова съпруга. Тя беше курвата на Кланси. Не по нейно желание наистина, но въпреки това, курва. Силно стенание се откъсна от устните й.
Рос го чу и я обърна към себе си, без да срещне каквато и да е съпротива от нейна страна. Той притисна лицето й в гърдите си и разроши косата й.
— Хайде да спим — прошепна той, като я целуна леко по слепоочието.
Той вече не отхвърляше нежността, която тя пробуждаше в него. Нежността беше част от него, част, която той не познаваше. Не можеше да я управлява, и затова се остави изцяло на нея. Все още обичаше Виктория, и винаги щеше да я обича, но тя беше мъртва, а той жив, а никой нормален човек не може да живее в самота.