— Сутринта ще се чувстваш по-добре.
Рос заспа пръв. Лидия лежеше в мрака до него, вслушвайки се в дълбокия, равен ритъм на сърцето му и се чудеше как ще се измъкне от желязната хватка на Кланси следващия път.
Три дни след това тя се поотпусна, явно успокоена от отсъствието му. Може би той само се бе погаврил с нея в желанието си да я изплаши, може би му се беше случило нещо. Може би…
Тя отново претърси фургона, но напразно.
— Още не ми е преминало — излъга тя Рос на сутринта след появата на Кланси. — Мислиш ли, че Буба ще има нещо против да управлява фургона вместо мен? Струва ми се, че ще е по-добре, ако остана вътре с Лий.
Рос се вгледа отблизо в нея, но тя не отвърна на погледа му. Дали наистина беше болна и не искаше да му каже? Не беше направил опит да я люби, преценявайки правилно, че тя няма да го посрещне с желание. Дали не се канеше да побегне от него? Един милион предположения профучаха през главата му, а той не можеше да се спре на нито едно от тях.
— Добре — изрече той кратко и излезе от фургона.
Лидия знаеше, че бе обтегнала отново нервите му до скъсване, но не можеше да постъпи другояче. Тя воюваше за собствения си живот, за неговия и за живота на Лий.
Този ден претърси всеки сандък, всяко чекмедже в шкафа, всяко местенце, където Рос, или Виктория биха могли да скрият някакви скъпоценности. Беше сигурна, че Рос дори не е чувал за скъпоценностите, макар че криеше парите във фургона. Намери ги в кутия за захар от китайски порцелан, която бе обвита в парче от вестник. Но нямаше никакви скъпоценности.
Кланси сигурно грешеше. Но ако тя не успееше да намери онова, за което той беше повече от сигурен, че съществува, тогава какво? Какво щеше да предприеме той? Щеше да предаде Рос на закона? Щеше да нарани Лий? Щеше да каже на Рос, че тя е тяхна обща съпруга?
Разбра го твърде скоро.
На четвъртия ден, шетайки приведена около огъня, тя срещна изведнъж лицето му на няколко инча от нейното. Не знаеше откъде се е появил. Сякаш се беше пръкнал от нищото.
— Намери ли ги? — запита той.
— Не. Няма нищо. Търсих навсякъде.
— Стига си ми дрънкала глупости. Вътре са, казвам ти.
— Няма нищо, Кланси — настоя тя, като се огледа нервно.
Какво щеше да стане, ако някой я видеше да разговаря с него? Всички вършеха обичайната си работа, като че ли това беше съвсем вечер. Обикновена за тях, но не и за нея.
— Казвам ти, огледах навсякъде.
— Навсякъде?
— Да — отговори тя твърдо.
Той се почеса между краката.
— Е, значи тогава трябва да тръгвам към най-близкия град, за да предупредя шерифа, че в тоя керван се укрива човек, когото търсят. Ама и голяма шумотевица ще се вдигне!
Той направи две бавни стъпки, преди тя да го спре отчаяно:
— Не, почакай!
Той се обърна рязко и я прикова за земята със стъклените си очички.
Тя закърши ръце и заоблизва устните си.
— Аз… Може би има места, които още не съм претърсила. Не е толкова лесно.
— Не съм ти казал, че ще бъде лесно. Казах ти да търсиш здраво.
— Дай ми още няколко дни, Кланси, моля те.
Той заобиколи огъня и тръгна към нея с хищни стъпки.
— А какво ще ми дадеш на мен за добрината ми? А?
Тя се дръпна от него, но той не отстъпи.
— Нямах време да отскоча до града. Нали разбираш? Не съм пипвал жена от седмици и…
— Няма ли да ми обясниш защо си притиснал жена ми във фургона, мистър?
Стоманеният глас се разнесе само на два фута от тях, когато Рос изскочи иззад фургона. Кланси реагира с животинска бързина и посегна към ножа в канията, провесена на кръста му.
— По-добре недей — беше всичко, което Рос добави.
Още преди ръката на Кланси да измине половината път, револверът на Рос излетя във въздуха и дулото му кацна точно върху гърба на плоския и широк нос на Кланси.
— А сега, ако не искаш да ти пръсна мозъка, предлагам да се дръпнеш от жена ми.
За пръв път в живота си Лидия стана свидетел Кланси да се подчини на друг мъж. Той никога не бе обръщал никакво внимание на пияните брътвежи на Отис Ръсел. Беше здравата пребледнял и се потеше обилно, докато се отместваше от нея.
— Внимателно с тоя колт, мистър — заекна Кланси, мъчейки си да си придаде смелост. — Жена ти е нещо много нервна. Исках само да я запитам къде си и тя цялата се разтрепери.
Рос и за секунда не му повярва. Лидия изглеждаше така, сякаш беше видяла призрак.