— Е, ето ме и мен. Какво искаш?
— Работа. Ти си Коулман, нали така?
Лидия се втренчи с невярващи очи в Кланси. Какво мислеше да прави?
Рос мигновено застана нащрек. Лидия видя как очите му блеснаха и устните му се втвърдиха под мустаците.
— Кой си ти?
— Казвам се Ръсел.
Кланси направи пауза, в очакване на някаква реакция от страна на Коулман. Не последва никаква. Значи сестричката му не беше разказала на съпруга си за миналото. Прииска му се да има куража да му се похвали, че той е надул корема й с онова бебе.
— Чувам, че си имал много здрави коне.
— Къде го чу?
— Нещо ми се губи от главата — каза Кланси, като се почеса по лицето, сякаш опитвайки се да си припомни. — Бива си ме с конете, да знаеш, и си помислих, че можеш да ме наемеш да се грижа за тях.
Рос свали ударника на револвера си и го прибра в кобура.
— Нямам нужда от никаква помощ — изрече той грубо.
— Ама аз ще ти бъда полезен за конете. Не можеш ли да помогнеш малко на един беден човек?
— Казах ти, че нямам нужда от никаква помощ — повтори Рос с глас, от който биха замръзнали вените и на храбър мъж. — Наел съм вече един младеж да ми помага.
Кланси издаде съжалителен и мляскащ звук с езика си.
— Брей, нямам си късмет, и това си е. Веднъж да попаднеш на такива коне, и…
— Можеш да си тръгваш, Ръсел — каза Рос.
Лидия видя мигновения блясък на омраза по лицето на Кланси. Той нямаше навика да му казват какво да прави, а Рос вече няколко пъти го бе пришпорил в течение на броени минути.
— Добре, добре. Съжалявам, че ви разтревожих. — Той свали шапка към Лидия. — Простете ми, че ви стреснах, уважаема госпожо. Винаги съм се стремял да избягвам недоразуменията. — Той постави ръка на гърдите си и тя чу шумоленето на хартията. Напомняше й за плаката. — Винаги съм уважавал правото на мнение на другите хора.
Щеше да се върне и да провери дали е открила скъпоценностите.
— Тръгвай, Ръсел.
Устните на Рос дори не се раздвижиха при произнасянето на думите.
Кланси злобно го изгледа, преди да изкриви лицето си в усмивка и да се затътри към един мизерна кранта, спъната недалеч от фургона. Двамата го проследиха с поглед, докато се изгуби в гората.
Рос се обърна към нея и нежно я придърпа към себе си за раменете, сгъвайки леко колене, за да надзърне в очите й.
— Да не ти направи нещо? Какво ти каза? Добре ли си?
Зъбите й тракаха и тя заекна, докато отговаряше:
— Да, добре съм.
— Беше страшно изплашена. Видях лицето ти.
— Глупаво беше да се страхувам. Някакъв чудак, но ми се струва безвреден.
— Е, аз не мисля така. Ще отида да го проследя…
— Не! — извика тя, сграбчвайки ръкавите му в ръце. — Не, Рос, недей. Той… може да е опасен.
Тя не забеляза, че противоречи с изреченото само преди секунди. Рос горчиво съжаляваше, защо не му беше пръснал черепа, когато видя колко е изплашена Лидия. Никога досега не беше я виждал изпаднала в такава паника. Положи нежно длан върху бузата й и каза:
— Само да се уверя, че си върви по пътя. Ще изпратя Буба да постои при теб.
Рос кипеше от нетърпение да разбере дали наистина тая отрепка Ръсел е само някакъв обикновен скитник. Притесняваше го фактът, че той знаеше толкова много за него. Дали знаеше повече от това, че Рос Коулман притежава племенни коне? Дали не знаеше за Сони Кларк? Налагаше се да провери.
Продължи да се тревожи и дълго след като се върна от проследяването на Ръсел. Беше загубил следите му някъде след падането на нощта. Тръгна по лагера да разпита дали някой не е виждал, или разговарял с онзи дрипльо. Почувства слабо облекчение, когато мистър Лоусън му каза, че Ръсел бил при корала късно следобед, тъкмо когато правели лагера.
— Попита ме чии са тези коне. Казах му твоето име. Дори му посочих и фургона ти. Съжалявам много, Рос.
— Няма нищо. Мисля, че е бил само някакъв скитник дето търси работа. Не мисля обаче, че е от хората, дето бихме приели между нас.
— Напълно съм съгласен с теб — кимна Лоусън. — Гаден плъх.
Рос се върна във фургона си, убеден, че е дал воля на въображението си малко повече от необходимото. Бяха изминали повече от три години, откакто го бяха простреляли и зарязали, мислейки че е мъртъв. Сони Кларк бе умрял и това бе рождената дата на Рос Коулман. Но оставаха ловците на глави и хората на закона, които биха дали много, за да научат, че е жив и под друга самоличност. Трябваше да бъде максимално предпазлив.
Буба седеше на стълбичката на фургона, втренчен в умиращите пламъци на огъня. Той мигновено скочи и сграбчи подпряната до себе си пушка при първия шум от стъпките на Рос.