— Спокойно. Аз съм — каза Рос. — Къде е Лидия?
— Вече спи — изрече Буба със същия безизразен глас, с който разговаряше с всички от деня на смъртта на Люк.
— Лий добре ли е?
— Добре е.
— Нещо да се е случило, докато ме нямаше?
— Нищо.
Не можеше да сподели с Рос, че Присила Уоткинс се беше опитала да го притисне с молба за разговор. Беше се промъкнала откъм гърба му веднага щом Лидия се качи във фургона и угаси фенера.
— Буба — беше прошепнала тя от мрака.
Той рязко бе скочил и виждайки кой го е стреснал, я бе изгледал с мрачен блясък в очите.
— Върви си — каза й той, отпускайки се отново върху стълбичката.
— Буба, искам да говоря с теб — прошепна тя. — Ти ме избягваш от… от… от деня, в който беше убит Люк.
— Съвсем вярно. Не разбра ли защо?
Тя притисна пръсти към устните си.
— Защо се отнасяш толкова лошо към мен, Буба? Позволих ти да го направиш, нали? Бях толкова добра към теб, а сега се държиш отвратително. Също като останалите мъже, които молят, а като си получат желаното, обръщат гръб на бедното наивно момиче.
Буба се чувстваше достатъчно зле и без нейните обвинения. Той съзнаваше, че се отнася зле с нея, но всеки път, когато я погледнеше, в погледа му изплуваше гледката на тялото на братчето му, провиснало безжизнено в ръцете на Мозес.
Ако не беше чукал Присила онзи следобед! Ако не беше опипвал цялото й тяло с ръцете си. Ако гърдите й… и устата й…
И въпреки цялото му отвращение, почувства как страстта отново го обзема. Тя командваше тялото му, не сърцето, или разумът. Но как можеше да го направи отново, след като скръбта по брат му не го напускаше? Сигурно беше някакъв изрод. Изпитваше и отвращение от факта, че Присила се досеща за природата на терзанията му. Тя се бе примъкнала до него, бе поставила длан върху панталона му и се затърка като котенце о него.
— Не ме ли харесваш повече, Буба?
Дори и в здрача не беше трудно да се забележи, че под памучната й рокля няма нищо. Членът му се бе втвърдил под нежните милувки на пръстите й и стон на самопрезрение се изтръгна от гърлото му.
Той я отблъсна.
— Остави ме на мира.
Тя бясно отметна глава назад и скочи със свити юмруци.
— Добре. Но да знаеше, че ако си ми направил бебе, ще съжаляваш страшно. Татко ще те убие.
И с това грозно, макар и малко комично предупреждение, тя се скри в мрака, оставяйки го по-нещастен от всякога. А той си беше мислил, че това е невъзможно.
Сега се размърда от летаргичното състояние, в което беше изпаднал, и помоли Рос да повтори въпроса си.
— Попитах те дали има останало кафе. Но не се притеснявай. Като гледам, май има.
Рос си наля остатъка от канчето и го свали от огъня.
— Лидия каза да ти предам, че ти е оставила фасул, ако си гладен.
Рос поклати глава.
— О, това е чудесно. Благодаря ти, че наглеждаше нещата. Можеш да си ходиш вече, аз ще загася огъня.
Буба се поколеба и Рос, усещайки, че разсеяността на Буба се дължи на скръбта по Люк, изчака, като отпи бавно от кафето си. Не искаше да принуждава момчето. По-добре само да му разкажеше какво го тормози. И ако Буба искаше да сподели мъката си с него, Рос с готовност щеше да го изслуша.
— Спомням си онзи бик, който имаха съседите ни в Тенеси. Вземахме го от време на време за нашата крава — започна Буба без всякакво предисловие. Той се изкашля и приглади с ръка панталоните си, после издърпа безцелно някакъв провиснал конец от ръкава на ризата си. — И всеки път, когато те… е, всеки път, когато той й се качваше, тя после се отелваше.
— Да — каза Рос, като отпи още една глътка от кафето, загледан в мъждукащите въглени.
— Чудех се — Буба се изкашля, — дали е така и с нас. Хората, искам да кажа.
Рос изля утайката от кафето на земята и се изправи. Свали шапката си и я закачи на един гвоздей на фургона, смъкна ризата си и наля вода в един ламаринен леген, който използваше за миене. След като наплиска обилно лицето и врата си, той каза:
— Ако имаш предвид, дали една жена зачева всеки път, когато е била с мъж, отговорът е не.
Той енергично избърса лицето си с кърпа.
— А колко пъти мислиш, че… Искам да кажа, ако си… знаеш, ако си се изпразнил вътре няколко пъти, три или четири, дали не е възм…
— Буба — каза Рос, слагайки ръка върху рамото на момчето. — Защо не ми разкажеш какво те безпокои?
Буба умолително вдигна поглед към лицето му, после унило сведе глава. Рос усети как крехките рамене на момчето до него се разтресоха под ръката му в безмълвен плач.