Пред погледа на мадам изплува изумителната млада жена с горда, напета походка, която очевидно умееше добре да се грижи за себе си.
— Това не е мъжът, когото изпратих в стаята на Пърл онази нощ — повтори тя.
— Извинете, че ви отнехме толкова много от личното ви време. — Мейджърс се надигна от стола си. — Благодаря ви много…
— И все пак, той беше тук.
Да не разказва на човека на закона за високия, красив мъж, който я беше отблъснал, защото очевидно беше безумно влюбен в красивата си съпруга, беше едно нещо. Но да си затваря устата за един висок, красив мъж, който действително е бил безславен престъпник, яздил заедно с бандата на Джеси Джеймс, това вече надхвърляше всички граници на благородството и щедростта на мадам. В края на краищата тя си имаше бизнес, с който беше длъжна да се съобразява. Да не говорим каква допълнителна реклама щеше да й създаде стратегически разпространявания слух, че тя, без да знае, е подсладила дните на Сони Кларк в собствения си фургон. Това вече надминаваше всякакво въображение…
Тя гледаше върху бюрото й и си мислеше за мъжа. Зеленият огън в очите му можеше да разтопи леда в сърцето дори и на най-студената жена, а мадам бе видяла не един мъж в живота си. Ласките му съдържаха грубост и нежност, които караха всяка жена да се чувства повече боготворена, отколкото използвана. Тя го беше желала до полуда. Когато бе галил гърдите й, бе мъркала като котенце.
Спомняше си обаче, и как отблъсна ръцете й, как я отхвърли, изтривайки следите от целувката й по устата си, как бе погледнал голото й тяло с отвращение, насочено едновременно и към нея, и към себе си. Как би могла една жена да защитава мъж, който бе отхвърлил това, за което другите плащаха специално, за да го притежават?
Двамата мъже рязко впиха погледи в нея, докато тя се пресягаше за гарафата с шери върху бюрото си. Бавно и с уважение, те отново заеха местата си. Мадам наля виното във висока кристална чаша и я протегна към мистър Джентри. Устните й се изкривиха в сърдечна усмивка, но очите й останаха ледени.
— Какво ще кажете за едно шери, мистър Джентри?
Джентри посегна към чашата.
— Да.
И когато тя не отпусна веднага пръстите си, той умилкващо добави:
— Моля ви.
Лидия спря да си поеме дъх. Времето беше много важно нещо и изтичаше с безмилостна бързина. Всеки момент Рос щеше да си дойде за вечеря. Атланта Лангстън бе взела Лий да го поразходи малко из лагера и скоро щеше да го върне обратно.
Тя избърса потното си чело с ръкав и отново стисна шкафа с двете си ръце. Той помръдна, макара и само на няколко инча. Напъна пак, като приложи цялата си тежест. Този път успя да го измести от мястото му до страничната преграда на фургона.
Ако скъпоценностите наистина съществуваха и бяха във фургона, тя можеше да се закълне, че те са единствено под шкафа. Беше преровила всички останали места. В продължение на дни беше използвала всеки удобен момент за да претърсва, като накрая бе започнала да повдига и дъските на пода, за да търси евентуалните скривалища. Не бе успяла да открие нищо и бе изпаднала в истинско отчаяние.
Ако успееше да ги открие, Рос нямаше да бъде заловен със скъпоценностите във фургона му, в случай че някой го предаде. Тя щеше да му обясни как е научила за скъпоценностите, когато му дойдеше времето — ако въобще дойдеше. Все още не вярваше, че той знае нещо за тях. Но междувременно щеше да направи всичко, което беше по силите й, за да го запази от Кланси и от хората, които го преследваха.
Тя падна на колене, вдигна пилата, с която й бе разместила останалите дъски, и я заби в цепнатините. Започна да стърже с нея, пот се стичаше в очите й, докато накрая парчето дъска вече можеше да се повдигне с ръка от мястото си. Механично, и без особен оптимизъм, тя пъхна ръка в освободеното пространство.
Дъхът й спря в същия момент. Защото вместо грубите дъски от дъното на фургона, ръката й напипа нещо меко.
Тя се приведе и втренчи поглед под дъската, като в същото време се пресегна. В ръката й лежеше торбичка от черно кадифе, дълга около десет инча и широка шест, завързана с черен копринен конец отгоре. Тежеше доста.
Потта рукна с нова сила и потече между гърдите й, докато тя развързваше конеца, след което наклони торбичката към отворената си шепа. Ахването й беше толкова силно, че изпълни целия фургон. Не чуваше никакви шумове отвън, освен биенето на кръвта в ушите й.
Тя никога не беше виждала истински скъпоценности, освен фалшивите украшения върху сергията на амбулантния търговец и някоя случайна камея, или медальон, които дамите носеха в неделните дни. Беше като омагьосана от скъпоценните камъни, които блестяха в милиарди отблясъци. Хвърляха ослепителни дъги върху вътрешната страна на брезентовите стени на фургона, улавяйки последните проблясъци на слънцето, просмукващи се през тях. Пръстени, обеци, гривни, огърлици, брошки, някои от тях със златни и сребърни апликации, толкова фини, че изглеждаха като изтъкани от паяжина. Лидия не си даваше сметка за паричната стойност на това съкровище. Тя се радваше на красотата му.