Той прегради пътя й. Тя се дръпна назад и непредпазливо залитна. Когато проумя, че са я хванали в капан, тлъстото тяло на Кланси я притисна към дървото.
— Много здрава си станала сестричке, много здрава. Направо ме побъркваш.
— Пусни ме — изръмжа тя, като се бореше и се опита да го ритне с коляно.
Веднъж случайно го бе ударила в слабините с крак и веднага бе разбрала, че това е сигурен начин да го откаже от мераците му.
Той лудо притисна коляното й.
— Подлудяваш ме сестричке, направо ме правиш луд. Само като те пипна, и целият изтръпвам.
Прогнилият му дъх я заливаше на отвратителни вълни. Той се напрегна и я хвана за гърдите, като жестоко ги стисна.
— Не — изскимтя тя, без да престава да се бори.
Не можеше да му позволи да повтори онази гадост. Не и след Рос. Кланси първо трябваше да я убие.
— Мисля, че по ще ти е хубаво с мен, отколкото с онзи престъпник, с който си се хванала. Сигурен съм, че го бива повече да язди конете си, отколкото теб.
— О, не, Господи, не.
Той бе разтворил корсета й и бъркаше в ризата й да защипе болезнено зърната.
— Липсваше ти това, нали?
Лидия не искаше да вика, защото един крясък щеше да докара само за секунди целия лагер при корала. Щяха да го видят. Щяха да научат какво й е причинил. Той щеше да им каже… О, Господи. Какво да направи? Рос не трябваше в никакъв случай да научава за Кланси. Но можеше ли тя да остане при него, ако Кланси отново я осквернеше? Не. Задърпа се още по-силно, като задра лицето му с нокти.
Той успя да разкопчее панталоните си и.
— Не, не, не.
Захлупи устата й с ръка и блъсна главата й в дървото.
— Лидия!
Името й се разнесе и прозвуча по-силно, отколкото бе изговорено. Кланси рязко се обърна и застина. Двамата мъже се гледаха с омраза. После единият изрева от гняв, като се хвърли срещу Кланси с разперени към гърлото му пръсти.
— Уинстън, недей! — изкрещя Лидия.
Предупреждението дойде твърде късно. С почти сладострастно наслаждение и ни най-малко съжаление за мъжа в бял костюм, Кланси издърпа револвера от пояса си и стреля в упор срещу гърдите на Уинстън Хил.
Гърмежът разтърси тихия вечерен въздух.
— Проклятие! — изруга Кланси.
Той изгледа със смъртна омраза падналия мъж, после Лидия, която извика:
— Уинстън! — и рухна на земята до окървавената фигура.
— По дяволите! — изруга Кланси, преди да хукне към прикритието на дърветата.
Лидия дори не забеляза бягството му. Тя наблюдаваше с ужас как върху гърдите на Уинстън разцъфва алено цвете, което непрестанно се уголемяваше върху.
— Уинстън, Уинстън — скимтеше Лидия приведена над него.
Помисли си, че той вече е мъртъв, но очите му се отвориха с усилие.
— В безопасност ли си?
— Да, да. — Сълзи потекоха по лицето й, стичаха се по брадичката и капеха като дъждовни капки върху алената локвичка на гърдите му.
— Не говори — прошепна тя с мъка, като стискаше несъзнателно ръцете си така, сякаш щяха да я напуснат.
— Много отдавна… не бях се чувствал… мъж. — Тя се вкопчи в ръката му и я долепи до бузата си. — Все пак… умрях… като такъв.
— Моля те, не говори! Не умирай!
Той се усмихна.
— Така е… по-добре… много по-добре, приятелко моя.
Очите му се притвориха и миг след това жестокото хъркане в гърдите му престана. Лидия прошепна името му, знаейки, че той вече не я чува. Очите й безцелно се плъзнаха по тялото му, сякаш търсеха начин да го възкресят.
И точно тогава видя кадифената торбичка в другата му ръка. Това беше единственият удар, който бе успял да нанесе на Кланси. Завареният й брат толкова се бе изненадал от атаката на Уинстън, че дори не забеляза липсата на скъпоценностите.
Някой извика името й. Рос. Мама Лангстън. Шум от бягащи стъпки между дърветата. Клони от дърветата, пречупвани с трясък. Още по-близо.
Съвсем механично тя издърпа торбичката от изстиващата ръка на Уинстън я натъпка в джоба на роклята. Тогава се появи Рос, тичайки между дърветата.
— Лидия! — изкрещя той дрезгаво.
И спря като закован, като я видя приведена над тялото на Уинстън.
Мама Лангстън беше точно зад него:
— Милостиви Боже!
После се обърна, препречвайки пътя на останалите.
— Върнете децата обратно в лагера. Не е за тях.
Лидия погледна Рос над тялото на мъртвия си приятел. Очите й бяха пълни със сълзи.
— Рос — изхърка тя, протягайки ръка към него.
Още няколко души го заобиколиха, докато той стоеше неподвижен, втренчен в жена си. Косата й се пилееше по гърба, корсетът й — разпран, гърдите и вратът й — целите в драскотини. Той усети онова диво ръмжене, надигащо се в гърдите му. Разблъсквайки останалите, пресегна се и грубо я издърпа на крака.