Неспособна да се задържи права, тя се вкопчи в раменете му за опора.
— Покрий се — изрече той със стържещ глас.
Неспособна да проумее причината за гнева му, тя го погледна неразбиращо. Той грубо я хвана за краищата на корсета и ги събра върху гърдите й.
— Какво се е случило, мисис Коулман?
Грейсън трябваше да повтори няколко пъти въпроса си, преди той да стигне до поразения й от шока мозък. Защо я гледаше така злобно Рос? Не разбираше ли той, че тя се бе опитала да го защити? Моят приятел току-що умря заради мен, прииска й се да изкрещи в неговото студено като камък лице.
Зашеметена, тя се обърна към Грейсън и останалите, застанали спокойно до тях.
— Какво? О, един мъж — заекна тя. — Аз… вървях… и един мъж…
— Какъв мъж? Виждали ли сте го преди?
Тя погледна през мистър Грейсън, сякаш никога не беше го виждала. Защо се тревожеха заради Кланси? Уинстън Хил беше мъртъв. Той й беше дал книгите си. А Рос й бе помогнал да ги прочете.
— А… не, не — каза тя, като клатеше глава. — Той ме нападна. Мистър Хил… — гласът й затрепери неудържимо. — Мистър Хил се опита да ме защити.
— Достатъчно, господа — обади се Мама Лангстън, приближавайки Лидия и обгръщайки я с коравите си ръце. — Аз ще се погрижа за нея. Струва ми се, че някой е решил да изсипе отмъщението си върху нашия керван. По-добре ще е, ако тръгнете подир него. Не вярвам да се е отдалечил много.
Никой не забеляза кога Мозес се появи иззад дърветата. Беше стоял зад останалите, без да отделя поглед от тялото на бившия си господар, своя приятел. Той си спомняше деня, в който се беше родил Уинстън. В голямата къща бяха празнували до късно. Тогава беше само момче за всичко в къщата, но вече се бе привързал много към младия си господар. Винаги го бе обичал, защото Уинстън се бе отнасял с него като с равен. А не като с чернокож.
Грейсън, който с отчаяние установи, че светът отново се бе стоварил върху плещите му, изрече:
— Мисля, че трябва да отнесем в лагера мистър Хил…
— Аз ще се погрижа за него.
Мозес се промъкна със завидно достойнство между другите и коленичи до тялото на Уинстън. Той повдигна тялото в ръцете си с майчинска грижовност, изправи се, и го понесе към фургона. Единственото доказателство за страданието му бяха непролятите сълзи в очите. Те образуваха тъмни огледала.
Веднъж озовала се във фургона на Лангстънови под зоркото око на Мама Лангстън, Лидия се предаде на мъката и отчаянието си. Първо Люк, сега Уинстън. Двамата бяха загинали заради нея. Заради нея. Белокожият боклук. Тя, която не беше достойна дори да целува праха под обувките им.
— Къде е Рос? — запита тя.
Къде беше той? Защо я беше изгледал с такава ненавист? Беше ли възможно да е разбрал за Кланси?
— Преследва твоя нападател, а и подозирам, убиеца на Люк. Хайде, пийни си малко чай.
— А Лий?
— Анабет вече го сложи да спи. А сега и ти се опитай да дремнеш и забрави за всичко случило се.
— Не мога. И двамата загинаха по моя вина.
— Лидия, ти не си добре. Ти нямаш никаква вина.
Но тя не искаше да се успокои, и Мама Лангстън я остави да се наплаче на воля, докато накрая потъна в дълбок сън.
На следващата сутрин погребаха мистър Хил. Лидия стоеше изправена със сухи очи до мрачния си съпруг. Беше изплакала всички сълзи. И двамата мълчаха.
Никой не я обвини за нищо. По-скоро всички й съчувстваха, като казваха, че е имала голям късмет, дето не са застреляли и нея.
— Или още по-лошо — прошепнаха дамите зад притиснатите до устните си ръце.
Но техните съболезнования за изживяния ужас правеха Лидия чувства още по-нещастна. Трябваше да я обвиняват, а не да я успокояват. Рос не изрече и дума, за да я успокои.
Този ден пътуваха без прекъсване. Бяха прекалено близо до крайната цел, за да прекарват деня в бездействие, а и страховете на хората се бяха усилили след второто убийство.
Мозес управляваше фургона на Хил, както го бе правил винаги. Същата вечер той дойде до фургона на Лидия.
— Съжалявам много, Мозес — каза тя.
— Той самият би предпочел да умре така, мис Лидия. Болестта го убиваше, а за него това беше най-мъчителното — да умре без полза. Така стана по-добре.
— Това каза и той — прошепна тя с отчаянието на човек ловящ се за всичко, което може да облекчи вината. — Това ми каза и той, преди да умре.
— Той е казал истината. Мислеше непрекъснато за вас. И ако загина, защитавайки ви, то това е било щастие за него.
— Благодаря ти, Мозес.