Тя покри лицето си с ръце и приседна на пода, дълбоко потънала в стихийно изплувалите спомени.
— Бях омърсена, страшно омърсена. Миех се и се миех, стържех се отвътре и отвън, но въпреки това не можех да се почувствам чиста.
Рос, без да отделя очи от нея, придърпа с пета едно столче и седна върху него. Гневът му, до преди секунди разпален до бяло, сега угасна като платно на кораб, хванато от внезапно безветрие.
Той се отпусна на стола, сплитайки пръстите на двете си ръце и притискайки кокалчетата до устните, като свидетели на неговото нещастие.
— Този ли твой заварен брат те направи бременна?
Лидия кимна обезсърчено, войнственият й дух вече се бе изпарил. Тя загледа с празен поглед пред себе си.
— Могла си да избягаш — предположи спокойно Рос.
Тя се изсмя презрително, отмятайки назад завесата от коси си с ръка, гледайки злобно.
— Мама беше болна. Старецът се бе отнасял с нея като с робиня в продължение на години. И когато той умря, тя легна и повече не стана. Ако бях избягала, или бях се самоубила, както исках много пъти да постъпя, завареният ми брат щеше да я остави просто да умре от глад, или щеше да я удуши докато спи. Дори и пръста си нямаше да мръдне за нея. Не можех да я изоставя.
Лидия замачка плата на полата си.
— Когато мама разбра, че ще имам бебе, цяла седмица не спря да плаче. Стана от леглото и заплаши да го убие за това, което ми е сторил. Той само се изсмя и я блъсна на пода. Тя се обвиняваше непрекъснато за това, което се бе случило. След няколко седмици умря. Една нощ просто заспа и повече не се събуди.
Сълзите се стекоха на две бляскави ручейчета по бузите й.
— Скоро избягах и се хранех с каквото намерех. Попаднах в една ферма, в която хората бяха много добри към мен. Те ме нахраниха и аз останах с тях за известно време, но след няколко дни… трябваше да продължавам. Вървях, докато накрая паднах, за да родя детето си. Останалото знаеш.
Лидия млъкна, обзета от мисълта, че на мечтата й за по-добър живот бе дошъл краят. Рос повече нямаше да я пожелае, след като вече бе научил миналото й.
Нарочно бе пропуснала случая, когато Кланси я бе открил първия път. Тя беше обяснила на добрия фермер и съпругата му, че мъжът й е умрял, и че тя се опитва да се прибере при родителите си, преди да се роди бебето. Кланси бе успял да я открие и им каза, че тя е опърничава съпруга. Бе избягала, но той успя да я настигне още преди да е изминала и миля. Бе се борила с него. И по време на боя им, той бе паднал, удряйки главата си в една скала. Мислеше, че е мъртъв. Какво щеше да каже Рос, ако научеше, че отвратителният й заварен брат продължава да я преследва?
Настъпи напрегната тишина. Накрая той се размърда и въздъхна дълбоко.
— Аз бях човек, обявен извън закона.
Това бе последното, което бе очаквала да чуе от него. Вдигна поглед към него, изражението й премина от отчаяние в ужас.
— Извън закона? — повтори тя.
Не беше нещо изненадващо за нея. Беше видяла плаката. Това, в което не можеше да повярва, беше признанието му. Не беше ли това признак, че той й се доверяваше?
— Бях с братята Джеймс. Обирахме влакове. Убивахме хора. Много убихме.
Думите му бяха накъсани, а изреченията кратки, но тя усещаше как напира отвътре. Беше пазил в абсолютна тайна всичко това в продължение на години, и сега вече искаше да се раздели с него.
— Разкажи ми — каза просто тя.
— Майка ми беше курва — произнесе брутално той и я шибна с камшика на погледа си. Искаше да види реакцията й.
Много пъти си беше представял как го признава на Виктория, ужаса върху лицето й, пребледнялата й кожа, разтрепераните устни, притварянето на клепачите. По лицето на Лидия нямаше нищо такова. Тя го изгледа в очакване. Той искаше да стовари в лицето й цялата истина наведнъж, без всякаква подготовка, може би за да я изпита. — Разбираш ме, нали? Беше дебела, мързелива, мръсна курва.
Чертите на Лидия се смекчиха съчувствено.
— Обичаше ли я?
Въпросът й почти я докара до сълзи. Отговори й замислено.
— Исках да я обичам. Много. Господ ми е свидетел, че исках. И сигурно съм я обичал. Когато бях малко момче. Исках и тя да ме обича, но… — Той повдигна рамене в защитен жест и изправи гръб. — Аз бяха едно нежелано последствие и тя никога не ми позволи да го забравя.