Ръцете му пробягаха нагоре, после се спуснаха надолу по копринената кожа по задната страна на коляното. Той нави чорапа й, за да я целуне по оголеното коляно, да докосне нежната ямичка с езика си.
Използва същия любовен похват и за другия крак. Пленничка на неимоверно наслаждение, тя обърна глава на една страна — следеше го как прокарва ръце по бедрата й, как ги масажира, как ги гали. Когато очите му срещнаха нейните, блясъкът им проникна в душата й и тя притвори очи.
— Колко си красива тук. — Пръстите му минаха нежно по коприненото хълмче.
Гласът му бе променил тембъра и резонанса си. Беше грапав от страст, надебелял от желание, изгарящ от нетърпение.
Лидия тръпнеше от звука на гласа му и от ласките му. Пръстът му очертаваше контурите й, проследявайки гънките в горната част на бедрата, където се сливаха в едно.
Умората й изчезна, сякаш никога не я е имало и очите й се отвориха широко, когато усети влажната му ласка от вътрешната страна на бедрата й. Косите му галеха кожата й, наболата му брада сладко драскаше, но тя не можеше да повярва какво се кани да прави той, докато не го видя с очите си.
— Рос! — извика и се опита да издърпа главата му. Но беше късно. Той вече я целуваше, и вместо да го отмести, ръцете й притиснаха главата му още по-плътно. Тялото й ликуваше.
Той я целуваше със същата страст, както я целуваше и по устата.
И беше вълшебно и не можеше да спре.
Всяка целувка беше почит към нейната сладост, нейната младост, нейната невинност въпреки насилието, което бе претърпяла. Любвеобилната му уста я лекуваше от всички емоционални рани, които душата й бе преживяла. Всяка негова целувка донасяше сладостно забвение. Всемогъщите му устни изразяваха благодарността му за всеотдайния начин, по който тя делеше тялото си с него. Защото никога през живота си не бе имал такава жена, с такава любов към него.
Вълните от наслада я връхлитаха една след друга в задъхващо темпо, докато накрая остана без въздух. Това, което се случваше, надминаваше и най-дръзките й фантазии. И тя едновременно беше и шокирана, и изпълнена с разбирането, че това е един наистина рядък дар от Рос за нея, и че удоволствието се състои в това, да го приемеш, като му се отдадеш без задръжки.
Непоносимото удоволствие продължаваше с всяка нежна ласка на устата му, докато накрая тя се сгърчи и утробата й се сви. И точно когато загуби окончателно контрол над себе си, той се намести върху нея и стисна с всички сили разтърсващото се тяло. Набъбналото му мъжество я разкъсваше. Той проникна докрай със силен и бърз тласък, миг преди семето му да избухне в нея като горещ поток.
Дълго след като тя вече се беше съвзела, проумя че лежи — напълно неподвижна и ръцете й стискат бедрата му. Той продължаваше да остава твърд и напрегнат в нея.
— Рос? — обади се тя тихо.
— Съжалявам. Не можах да го удължа.
Той се раздвижи, отначало бавно, а после с все по-засилващо се темпо, опустошаващо възприятията и разума, докато накрая я доведе до онова безпаметно състояние. Този път бяха увлечени от него и двамата, мракът на забравата и безмълвието ги обгърна в топлата си кадифена прегръдка.
Той щастливо изрече името й, докато потъваха в оня златист и умиротворен покой, в който не съществува нищо друго, освен любов.
— Уморена съм, но не ми се спи. Ами ако на сутринта се събудя и разбера, че всичко е било сън — каза Лидия, като бавно го галеше по гърдите.
Рос въздъхна от задоволство.
— Знам. И на мен не ми се спи. Толкова ми е хубаво да те държа в прегръдките си. — Ръцете му се стегнаха около нея и той погали с лека целувка слепоочието й. — Лидия, как можеш да говориш толкова хубаво, след като животът ти е бил груб? Мама Лангстън ми прочете една вечер цял урок за това, колко глупаво съм се държал с теб, и какви възпитани маниери си имала ти. Аз подражавах на Виктория и баща й. Но ти къде си се научила?
— Животът ми не е минал само в оная кочина. Аз, истинският ми баща и мама живеехме в едно градче. Не си го спомням много ясно, но къщата е още пред очите ми. Мама гледаше цветя в големи саксии до главния вход. Аз си имах стая на втория етаж с голям прозорец. Спомням си как лятото седях до прозореца вечер и се оставях завесите да ме бият по лицето, когато духаше вятър. Бяха бели, с къдрички и можеше да се гледа през тях.
Ръката на Рос лениво галеше извивката на бедрата й.
— Когато си построим наша къща, ще ти купя бели пердета с къдрички. — Тя се притисна в него. — Какво стана с баща ти?
— Почина. Казваше се Джозеф Брайънт.
Тя изведнъж седна в постелята и гордо заяви: