— Така се казвам, Лидия Брайънт.
Той я придърпа долу до себе си и я целуна звучно по устата.
— Вече не се казваш така. Ти си Коулман.
— Знаеш какво искам да кажа — промърмори тя, притискайки се сънливо в него. — Татко пишеше разкази за вестника. Понякога беше много ядосан, защото хората не харесваха написаното от него. Мисля, че беше за робството. Той каза на мама, че ще отиде в северните щати да намери ново място, където да се преместим. Всички бяхме много възбудени. Но там се разболял и починал. Повече не го видяхме. Много смътно си го спомням.
— Опитай се да си представиш, че не знаеш дори кой е бил баща ти. Макар че сред клиентелата на майка ми имаше достатъчно мъже, които ставаха напълно за бащи.
Тя се вгледа в сгърченото му лице и прогони с пръсти горчивината от него.
— Той трябва да е бил много красив и силен, съдейки по теб. Но мен не ме интересува кой е бил той.
Чертите му се смекчиха и той я целуна по ръката.
— Разказвай. Кога се омъжи отново майка ти?
— Не мога да си спомня точно. Бях някъде на около десет години. Трябваше да се изселим от къщата си и да оставим всичко в нея. Хората около нас мразеха много мама, предполагам заради това, което бе писал татко.
Рос се опитваше да си обясни. Брайънт явно е бил аболиционист. Отишъл е на север, не е могъл да свикне с климата, и е починал от някакво бронхиално заболяване. Майката на Лидия, вече вдовица, е загубила всичко.
— Спомням си тъмна стая на горния етаж на една стара къща. Там живеехме. Мама шиеше, бродираше кърпичките и другите принадлежности на дамите. Един ден се върна и ми каза, че се запознала с един мъж, който имал ферма на хълмовете.
Тя въздъхна.
— Те се ожениха и той ни взе в къщата си. Къщата му беше нещо, което не приличаше на къща. Там беше студено през зимата и горещо през лятото. Аз спях в един плевник над конюшнята и единственият начин да стигна до там беше стълбата. Беше страшно мръсно и мама се съсипваше от работа. Знам, че сигурно е била доведена до крайно отчаяние, за да се омъжи за него. Тя си мислеше, че ще има достатъчно храна във фермата му, че ще бъде по-здравословно да отрасна там, отколкото в някоя тъмна мансарда. Той бе голям самохвалко и мама беше повярвала на преувеличенията му. Тя му стана доброволен роб.
— А завареният ти брат?
— Той беше по-голям от мен. Беше вече голям, когато двете с мама се преместихме при тях. Той и баща му по цял ден се караха помежду си и с всичките си съседи. Намразиха и нас — когато отивахме в града за провизии, хората ни ругаеха. Мама плачеше и отказа да ходи повече в града. И аз повече не отидох. Страх ме беше да се движа сама сред толкова мъже.
Рос я обгърна още по-силно.
— Онзи живот вече не съществува, Лидия. Щастлив съм, че ми разказа всичко това. То обяснява много неща. И на мен ми олекна, като ти разказах за себе си. Ти си единственият човек, който знае истината. Тайната ми умря с Джон Сакс. Никой друг не знае нищо.
Но тя не беше единствената. Кланси също знаеше. И другите мъже, които търсеха Сони Кларк. Но те никога нямаше да го открият, ако тя успееше да се справи със задачата си. Ръцете й го обгърнаха плътно.
— Никога ли не си разказвал на Виктория?
Дланите му застинаха сред ласката.
— Не — каза той. — Никога не й разказах.
Лидия се усмихна на себе си. Виктория бе имала любовта му. И все още я имаше. Но тя имаше нещо, което бе отказано на Виктория. Доверието му.
— Рос?
— Мммм?
Той се чудеше колко гладък е стомахът й. Външната страна на пръстите му се плъзгаше без всякакво усилие по кожата.
— Това, което направи преди време…
Той застина.
— Да?
— Нищо, само си мислех на глас.
— Какво? Кажи ми.
— Аз… не зная… ти сигурно ще си помислиш, че…
— Не знам какво да си помисля, ако не ми кажеш.
— Е, чудех се дали… — Тя се претърколи и се облегна на гърдите с пламнал поглед. — Дали и аз мога да го направя с теб.
Глава двадесета
Градчето Джеферсън кипеше от разнообразни дейности. Отстъпващ само на Галвстън по големина през 1872 година в Тексас, той беше център на търговията и пътешествията. По пристаните му се редяха многопалубни речни параходи, бълващи пасажери, които продължаваха пътя си на запад във фургони.
Улиците гъмжаха от хора, повечето проходящи, които купуваха, продаваха, търгуваха, обменяха, товареха или разтоварваха. Пари и стоки сменяха собствениците си. Освободените негри се спотайваха по най-затулените места. Аристократи, загубили всичко във войната, се опитваха да поддържат впечатлението, че конфликтът изобщо не беше ги докоснал, нито се бе отразил на начина им на живот. Скитниците биваха подритвани от всички, или приемани приветливо в зависимост от количеството и цвета на парите и начина им на харчене. Глави на уважавани фамилии блъскаха лакти с най-долните авантюристи, бродещи нощем из областта. Беше хубав град, в който можеше да се запознаеш с много и хубави хора и те да се запознаят с теб… или да се разтвориш в него.