— Не, Кланси…
Тя посегна към ръкава му, но той я отблъсна.
— Имаше възможността да купиш мълчанието ми. Цената бяха скъпоценностите, за които ме излъга.
— Казах ти…
— Затваряй си устата. — Той дръпна ръката си назад, сякаш се канеше да я удари. Вместо това обаче гальовно я постави на врата й. — Пък може и цената ми да се е променила. Може би си искам теб. Няма ли да биеш шута на красивия си съпруг и да тръгнеш с мен, ако ти обещая, че няма да го издам?
Обзе я страшна погнуса. Допирът му беше студен и хлъзгав, сякаш оставяше слуз по кожата й навсякъде, където я докоснеше. Стомахът й се разбунтува. Цялата се разтрепери неудържимо. Не, никога, за нищо на света!
А заради Рос? За да спаси живота му?
Но как можеше да позволи на това животно дори да я докосне, след като бе познала любовта на Рос? Господи, как? Но тя щеше да направи всичко, дори и да тръгне с Кланси, само и само да спаси Рос и Лий.
Тя отвори очи. Беше ги затворила, за да не гледа отвратителното му лице.
— Добре. Ще тръгна с теб.
Той се изсмя тихо, но от това смехът му беше не по-малко смъртоносен.
— Пак ще бъдеш моя, сестричке. — Той се отдръпна от нея. — Но колкото и да си красива, пет хиляди долара за мен са гледка, далеч по-красива от теб в тази минута. Колкото и да си здрава, ти нямаш онази власт, която имат парите.
Той я беше унижил, но тя стоеше над тези неща. Ако трябваше, щеше да се хвърли и в краката му.
— Кланси, моля те. Не го прави. Не ни причинявай такова нещастие.
— Аз си скъсах задника от блъскане за тия пари, сладур — изрече той с копринен глас. — Спомняш ли си онова момче, дето се наложи да го убия? Как се казваше?
— Люк Лангстън.
— Да, Лангстън. Много кораво копеле се оказа. За малко не се измъкна от ръчичките ми. Биеше се като дива котка. И онзи красавец.
— Уинстън Хил. Ти ги уби и двамата. А те бяха мои приятели.
— Аз бях твой приятел, преди да се обърнеш срещу мен. Не го забравяй. Ти ме заряза, мислейки, че съм мъртъв, госпожице. Ти ми беше жена. И избяга с корем, пълен с моя син. И аз ще имам грижата да ми платиш за всичко. Но първо да стигна до града.
— Какво ще правиш там?
— Ще потърся във фургона ви едно нещо. Ако си ми казала истината, те не са стигнали много далеч.
Лидия си помисли за мистър и мисис Причард и петимата им синове. Още невинни жертви на съвестта й.
— Няма да можеш да го намериш — каза тя с глас, който прозвуча неубедително дори и на нея.
Той я стисна за челюстта и изсъска в лицето й:
— Моли се по-добре да ги намеря, защото иначе ще ме видиш сутринта зад гърба на шерифа.
И с тая заплаха той се дръпна. Лидия не откъсна поглед от отдалечаващата се фигура. Повтаряйки си списъка на престъпленията, които бе извършил само срещу нея, тя проумя до каква степен го ненавижда, колко много желае смъртта му. Понечи да хукне подир него, но спря. Как можеше да го убие с голи ръце? Та тя нямаше никакво оръжие. Той щеше да я надвие, сигурно щеше да я убие, и после да се върне за Лий и Рос.
Какво да правя, Господи? — питаше се тя, докато се качваше във фургона, където Лий спеше мирно и кротко. Не можеше просто така да си седи и да остави това животно да разруши живота й повторно. Трябваше да направи нещо. Но какво? Какво?
Отвън нечия сянка се отдели от фургона. Тя прие фигурата на мъж. Той надзърна във фургона и видя Лидия да плаче над кошчето на бебето. Тя кършеше ръце и ронеше сълзи. После погледна след клатушкащия се мъж. Устните му се свиха, той стисна ръце в юмруци.
И безшумно последва мъжа.
Кланси не можеше да повярва на късмета си. И наистина беше извадил страхотен късмет.
Забеляза фургона на Коулман на главната улица на града, паркиран до един магазин за галантерийни стоки. Тъпият му собственик и съпругата му заедно с петте момчета бяха струпали цял куп стока до магазина и върху тротоара, като оживено спореха как да ги натоварят по най-добрия начин.
Той ги бе наблюдавал незабелязано от другата страна на улицата. И когато всички отново влязоха вкупом в магазина за още стока, той прибяга по улицата и се вмъкна във фургона преди някой да го е видял. Нужни му бяха само секунди, преди да открие дъските, разместени от Лидия. И преди семейство Причард да се върнат, след миг Кланси вече крачеше по тротоара с торбичката в пазвата си, радостен, че не му се бе наложило да убие някого и да вдига излишен шум.
Обмисляше по кой начин беше най-добре за него да се свърже със закона. Трябваше ли да влезе с гръм и трясък в офиса на шерифа, обявявайки на всеослушание, че знае къде се намира Сони Кларк? Той не смяташе хората на закона за особено умни. Шерифът можеше и да не знае дори кой е този Сони Кларк. В края на краищата, Тексас не беше територия, в която се беше подвизавал Кларк. Можеше да се наложи да изчакат дори и дни, докато проверят нещата и получат заповед за арест. А през това време Лидия и Рос можеха да офейкат без следа. Не, той трябваше да убие и двамата, за да не допусне това да се случи. Но как можеше едновременно да държи под око и тях, и кухия шериф?