Ами ако Лидия вземеше да се раздрънка за убийствата? Разбира се, срещу него щяха да бъдат само голите й обвинения, защото кой щеше да повярва на съпругата на един престъпник като Кларк? Но имаше и няколко свидетели, които можеха да потвърдят, че са го виждали да се навърта около кервана. Те не можеха да го обвинят конкретно в нищо, но със сигурност щяха да му попречат да грабне наградата.
След като скъпоценностите бяха вече в ръцете му, оставаше единствено да предаде Кларк на закона и да си получи наградата за това. После да офейка по най-бързия начин. Но как да го изпипа така, че никой нищо да не заподозре?
Блъскаше си главата над този въпрос, докато си пробиваше път във фоайето на хотела. Скоро спря пред салона. Огледа втренчено залата, търсейки бара. Първото, което прикова вниманието му, бяха двамата мъже, седнали настрани от тълпата в кресла с малка маса помежду им. Единият разгорещено обясняваше нещо, приведен над масата, като яростно блъскаше с юмрук по лъскавата повърхност. Другият слушаше с отегчена физиономия, но с очи пронизващи тълпата в съседния салон с професионална острота.
Кланси спря на място и се втренчи, принуждавайки останалите мераклии за развлечения да го заобикалят при влизането си. Той познаваше отнякъде двамата мъже! Раната му тогава още не беше преминала и беше доста пиян през онази нощ в Ноксвил, но не чак дотам, че паметта да му изневери сега. Бяха същите. Същите, които го наведоха на мисълта, че Лидия е могла да потърси убежище в кервана. Мъжете, които преследваха Кларк.
Малко остана да изреве от радост. Нямаше майтап, беше копеле със страшен късмет.
Бръкна в пазвата си за протрития плакат, с който не се разделяше, и притисна торбичката със скъпоценностите по-здраво към корема си, докато се насочваше към тях. Без да каже и дума, той хвърли плаката върху масата така, че да падне с лицето нагоре.
Мъжът с бялата коса прекъсна многословната си тирада и вдигна ядосан поглед.
— Какво, по дяволите…
Другият сви пръстите си, когато видя какво беше подхвърлил Кланси.
— Ще почерпите ли един човек, който умира от жажда и желание да си поприказва?
Кланси побутна назад омазнената си шапка и ги изгледа надменно, усещайки собствената си значимост.
Мейджърс издърпа един стол до масичката и взе още една чаша от подноса върху близкия шкаф. Кланси им се ухили така, сякаш знаеше тайна, която те умираха да узнаят. Гледаха го с нескрито отвращение, но и с голям интерес.
Кланси обърна набързо няколко чаши уиски и обърса устата си, като каза:
— Казвам се Ръсел. Кланси Ръсел.
— Аз съм Хауърд Мейджърс от детективска агенция Пинкертън. Това е мистър Ванс Джентри.
Кланси се облегна назад в стола, оглеждайки салона с подчертано безгрижен поглед, след което си наля щедро нова доза.
— Имам една много здрава ферма в Тенеси до границата със Северна Каролина — изрече той с явно самохвалство. — От няколко месеца гоня жена си, която офейка с бебето в корема си.
— За Бога, човече… — започна Джентри, само за да бъде прекъснат след миг от спокойния професионален глас на Мейджърс.
— Това е много интересно, мистър Ръсел, но бихте ли имали нещо против да ни обясните по какъв начин е попаднал в ръцете ви този плакат и какво знаете за него?
Прогнилите зъби на Кланси се оголиха в усмивка.
— Нищо, само дето знам къде е точно в тази минута.
Джентри излетя от стола си, сграбчвайки Кланси за яката, при което едва не го събори. Уискито се разля върху ръката на Кланси.
Мейджърс изпадна в гняв от изблика на Джентри. Той се изправи, дръпна яко белокосия мъж и му нареди да седи със затворена уста. Малката им групичка бе започнала да привлича вниманието на околните, а това беше нещо, което Мейджърс най-малко желаеше в момента. Особено пък в този момент. Джентри неохотно се подчини, без да спира да хвърля свирепи погледи към Кланси.
Мейджърс се обърна към Кланси, който изтриваше ръката си от разлятото уиски.
— Съжалявам, мистър Ръсел. Мистър Джентри е прекалено развълнуван. Дъщеря му е омъжена за Кларк. Те са избягали от дома му в Тенеси преди няколко месеца и оттогава няма никаква вест за тях. Много е разтревожен за дъщеря си.