Той погледна към фургона и въздъхна със съжаление. Тя сигурно спеше дълбоко и щеше да бъде жестоко да я буди. Но утре вечер…
Утре вечер, следващите вечер и нощи, и всички останали нощи им принадлежаха до края на живота. И той нямаше да пропусне нито една.
Буба пропълзя до фургона на Хил и тихо подвикна името.
Уплашена, че Кланси се е върнал, тя излетя до входа и разтвори брезента.
— Аз съм, Буба.
Раменете й се отпуснаха в облекчение.
— Какво правиш толкова късно през нощта?
Тя шепнеше, Буба също.
— Донесох ти това.
Свободната й ръка затули устата, сподавяйки зародилия се в гърлото й силен стон. Познатата торбичка със скъпоценности беше странно тежка.
— Откъде я взе?
Гърлото й се беше свило така, че едва успя да изрече думите.
Буба не отговори на въпроса й.
— Той повече няма да убива невинни като Люк. Аз се погрижих за това.
Буба беше убил Кланси!
— Хората, които купиха фургона…
— Проследих го и видях да излиза с торбата. Никой не пострада и те не разбраха нищо.
Тя внезапно проумя колко се бе променил Буба. Той не беше вече онова момче, което представляваше до преди няколко седмици. Този изправен млад мъж не напомняше почти с нищо за онова момче. Челюстта му бе възприела необичайна твърдост, а в очите му се четеше горчиво недоверие към всичко. Кога се бе появил опитът, изместил толкова бързо цялата му детска наивност? Той бе посрещнал погледа й съвсем спокойно, а само преди няколко седмици би извърнал пламналото си лице встрани.
Сълзи замрежиха очите й. Това прекрасно момче бе станало мъж и бе познало всички онези задължения, с които се налагаше да се справят мъжете. Той бе отмъстил за брат си, но същевременно бе отмъстил и за нея. Тя не знаеше как е научил за Кланси и не се осмели да го пита. Благодарение на Буба той беше мъртъв и смъртта му бе донесла свобода на Рос.
Тя погали бузата на Буба с върха на пръстите си. Беше немислимо да му благодари, че е убил човек заради нея, но искаше да му покаже какво означаваше това за нея.
— Знаеш ли за Рос?
Той кимна.
— Никой никога няма да чуе нищо от мен, Лидия. И той никога няма да научи за теб и…
Той не довърши изречението си.
— Ти върна живота и свободата на двама ни. Първият път, когато лежах в гората и исках да умра. И сега отново. Ние сме ти длъжници, Буба.
Той поклати глава, отричайки.
— Аз дължах това на Люк.
Тя погледна торбичката с бижутата.
— Не ми трябва.
— Не мисля така.
— Не е нито моя, нито на Рос.
— А бебето? Какво ще кажеш за Лий?
Но разбира се! Един ден щяха да разкажат на Лий за майка му! Рос сигурно щеше да поиска да му даде нещо нейно. Лидия реши да скрие торбичката със скъпоценностите в един от кашоните с багаж и да остави Рос да я «открие». Сигурно щеше да я съхрани за Лий.
— Да, сигурно си прав. Тя наистина принадлежи на Лий.
Лидия се усмихна на Буба с усмивка, която той нямаше да забрави до края на живота си. Както и предсмъртното изражение на Кланси Ръсел. Не усети никаква вина, или угризение, че го лишава от живот. Ръсел заслужаваше да умре. Той беше убил Люк и мистър Хил. Законът на прерията — око за око — беше част от Буба. Сметките трябваше да бъдат уредени.
Той съжаляваше единствено, че му се бе наложило да го направи. Стомахът му се бе свил от отвращение. Никога нямаше да забрави това, но щеше да го запази в тайна дори от родителите си; нямаше да им каже, че смъртта на Люк е отмъстена. Наистина, никога нямаше да може да изплати напълно дълга към брат си, но поне беше помогнал на Лидия и Рос. Това беше достатъчно основателна причина да постъпи така.
— Сбогом, Лидия.
Тя преглътна твърдата буца в гърлото си.
— Сбогом, Буба. Често ще си мисля за теб.
Той погледна в окъпаното й лунната светлина лице. Прииска му се да беше поне с няколко години по-възрастен, когато я откри в гората. И после се прокле за мислите си. Тя принадлежеше на Рос и само на него. Надяваше се един ден да си намери и той такава жена за съпруга.
И за да не издаде чувствата, разтърсващи душата му, нахлупи ниско шапката си и като се обърна, потъна в мрака.
Опипвайки в тъмното вещите около себе си, Лидия отвори един сандък със завивки и натъпка торбичката дълбоко между два юргана. После припълзя до постелята си и се отпусна върху нея. Беше минало много време, откакто не се беше молила. Още преди майка й да почине, тя бе престанала да го прави, считайки го за безсмислено. Сега се опита да си спомни думите, но не можа. Измисли свои собствени думи. Молитвата й не беше поетична; беше неловка, но излизаше от сърцето й. Тя вярваше, че Господ ще разбере колко много му е благодарна.