— Аз имах съпруга — обърна се той към Мама Лангстън. — Виктория Джентри беше моята съпруга, моята единствена съпруга. И аз я обичах. Няма още и две седмици, откакто е починала. Как можеш изобщо да си представиш, че аз ще поругая паметта й, като легна с друга жена?
— Ти не можеш да легнеш с мен, защото първо ще те убия — озъби се Лидия.
— Ето, видя ли? — подхвана обнадеждена Мама Лангстън поредното доказателство за правотата й. — Единият проблем вече го решихме. Рос, ти нямаш нужда от друга жена, нито пък Лидия от друг мъж. Можете да живеете заедно в името на удобството. Тя ще се грижи за Лий, докато ти се грижиш за нея. Това ми се вижда най-простото решение на проблема. Бракът ще успокои ония благочестиви християни отвън — изрече тя, като махна с ръка. — Всички знаем много добре, че това не означава нищо. Нещата ще си продължават, както са си вървели досега.
Рос опъваше упорито края на мустаците си, като хвърляше осъдителни погледи ту към Мама Лангстън, ту към Лидия. Откачи шапката си от гвоздея на преградата и я нахлупи върху главата си.
— Трябва да видя конете — въздъхна той и излезе от фургона.
— Няма да се оженя за него — заяви спокойно Лидия.
Тя знаеше много добре какво нещастие можеше да произлезе от такъв брак. Майка й бе преживяла години в тормоз и мизерия, докато накрая почина от срам и унижения. Лидия не искаше да повтаря съдбата й.
— Нямам намерение да се женя за когото и да било.
— Толкова ли беше лошо, момичето ми?
— Кое?
— Зачеването на твоето бебе. Толкова ли беше лошо, че промени за цял живот мнението ти за мъжете?
Лидия остана загледана в Мама Лангстън в продължение на няколко секунди, преди да отправи погледа си навън. Рос трябваше да си вземе дъждобрана. Дъждът отново се бе усилил.
— Да — прошепна тя. — Толкова лошо беше.
Тя потрепери от неизказана погнуса при спомена, който продължаваше да терзае паметта й; спомен, за който се бе заклела никога повече да не го извиква, стига да имаше сили за това.
Мама Лангстън силно въздъхна.
— Страхувах се, че е нещо такова. Но невинаги е така, Лидия. Мистър Коулман е…
— Мъж. Мъж, който ме желае точно толкова, колкото и аз него.
— Не подозираш колко си права — промърмори Мама Лангстън на себе си. А на глас тя произнесе:
— И двамата имате нужда един от друг. Можеш ли да издържиш, без да видиш Лий повече от час?
Сълзи замрежиха очите на Лидия докато гледаше към импровизираната люлка. Само след няколко седмици трябваше да му направи нова, иначе крачетата му щяха да се удрят в отеснелите вече стени. Но щеше ли да бъде край него само след няколко седмици? Мистър Коулман беше нежен и любящ баща, но можеше ли да знае всичко, свързано с отглеждането на малко дете? Той не притежаваше майчински инстинкт като нея.
Мама Лангстън усети колебанието й и смело продължи.
— Какво мислиш да правиш, ако решат да те изгонят? Сигурна съм, че и секунда няма да те оставят повече с нас. Не и докато и двете ми представителни момчета са с мен.
Гордостта на момичето беше уязвена, точно както Мама Лангстън бе целяла. Главата на Лидия гордо се вирна нагоре.
— Мога и сама да се погрижа за себе си.
— Ти не беше в кой знае колко добро състояние, когато те откриха момчетата ми — почти мъртва от загубата на кръв и от треската. Дрехите ти се разпадаха на парцали по гърба ти. Нямаше и цент у себе си. Нито храна. В тия времена е трудно една жена да се грижи сама за себе си. — Мама Лангстън я опипа с твърд поглед. — Особено ако бяга от някого.
Страхът нахлу в очите на Лидия и я издаде. Мама Лангстън не го пропусна и разбра, че случайният й изстрел е попаднал право в целта.
— Никой няма да преследва млада жена с бебе, нали така?
Тя се насочи към изхода на фургона, но спря за последния си коз. Момичето седеше на столчето с невиждащи очи, потънало с дълбок размисъл.
— А можеш да си причиниш и още по-голяма злина. Подозирам, че мистър Коулман има характер, по-избухлив и от този на дявола, но той умее да се контролира. Не мисля, че е способен да ти причини болка, като онзи мъж. Помисли върху това.
С тези думи тя напусна фургона.
Мама Лангстън имаше право, призна Лидия пред себе си. Ако искаше да остане с Лий, трябваше да се ожени за мистър Коулман. Тя обичаше детето и беше сигурна, че и то я обича, или поне, че вече я познава. Трябваше само да му загука и то щеше да обърне личицето си към нея.
А Рос не беше лош човек, поне не беше като мъжете, с които им се бе налагало да живеят с майка си в продължение на дванайсет години. Беше малко сприхав и напрегнат, много горд, но тя беше съгласна с Мама Лангстън. Можеше да изпадне в бяс заради нея, но нямаше и с пръст да я докосне. Беше разполагал с достатъчно възможности досега, и щом не го беше направил до този момент, едва ли щеше да го направи и в бъдеще.