Той замълча за момент, гледайки готовото й да заплаче всеки момент лице. Каква ужасна грешка беше допуснал! Предната нощ бе гледала книгата с такова обожание, че той бе сигурен, че тя може да чете, но не го прави само защото й липсват тук книги. Дори не му беше хрумвало, че е неграмотна.
— Простете ми, Лидия. Не исках да ви оскърбя. Не предполагах, че не можете да четете.
— Едно време можех — произнесе тя с поглед забит в земята. — Мама ме учеше да чета, когато татко почина и… — Гласът й продължи тъжно. — Но след това вече не й оставаше и секунда свободна и аз повече не отидох на училище. Още помня буквите и мога да прочета някоя дума. Не съм виждала книга от… много отдавна.
Очите на Уинстън заблестяха от възторг. Но тъкмо отвори устата си и жестока кашлица го разтърси. Закашля се дълбоко в безупречно бялата си кърпичка, преди да успее да продължи разговора.
— Обзалагам се, че помните далеч повече, отколкото си мислите. Моля ви, вземете книгата, прочетете каквото можете, и ако срещнете някакви трудности, само ми се обадете.
— Не бих могла. Ще ви причиня много…
— Нищо няма да ми причините. За мен ще бъде истинско удоволствие.
Той щеше да бъде щастлив да разговаря с нея за каквото и да било. Не искаше да е влюбен в чужда съпруга, защото самите му чувства оскърбяваха нравствения му кодекс. Но въпреки безнадеждната си болест, въпреки дълбокото му отчаяние понякога, той все още беше жив. И все още — мъж. Обичаше да гледа Лидия, да слуша спокойния й глас, да се наслаждава на бликналата й женственост и неосъзнат чар.
— Едва ли ще имам много време покрай Лий. А и освен това имам задължения към съпруга си.
Сега беше ред на Уинстън да се обагри в аленочервено при споменаването на задълженията към съпруга й.
— Разбира се, аз не исках да кажа, че вие не сте заета… със съпружеските си задължения… и майчински. Аз само предположих, че ако ви остава малко свободно време, бихте могли да се наслаждавате на книгата.
Лидия я загледа с копнеж. В паметта й изплува стаята, където баща й имаше обичай да седи и да чете. Беше претрупана с книги. Тя обичаше дъха на стаята, аромата на тютюна, който баща й пушеше, на мастило, на остаряла хартия и прашни корици. Не беше си спомняла за това години наред и сега споменът я прониза остро и пронизващо.
— Не мога да ви кажа колко много съм ви благодарна за вашата предвидливост, Уинстън. Може би ще успея да я прочета, ако имам възможност. Надявам се. Не искам да остана неграмотна до края на живота си.
— Едва ли бих ви нарекъл неграмотна, Лидия — изрече той меко.
И точно тогава връхлетя Рос на Лъки. Също като стопанина си, той не можеше да стои дълго на едно място и буйно изцвили, когато Рос опъна поводите му зад коня на Хил.
— Добро утро, Рос. Гледам, хубави зайци си ударил — забеляза Уинстън дружелюбно.
— Уинстън току-що се отби да ме поздрави — изрече прибързано и нервно Лидия, като опъна поводите на впряга. — Донесе ни книга за прочит.
Може би ако Рос си помислеше, че книгата е предназначена и за двамата, щеше да й позволи да я задържи.
— Да — ловко подхвана нишката Уинстън. — Нося цял куфар книги със себе си. Няма смисъл да събират праха.
— Много ти благодаря, Хил — каза Рос.
— Смея ли да се надявам някоя сутрин да ме вземеш с теб на лов? Стрелям нелошо — изрече той с нескрит копнеж. — Баща ми и аз ходехме редовно на лов преди войната.
— Разбира се. — Господи, искаше да ненавижда този мъж, но Хил не правеше абсолютно нищо, за да възбуди ненавистта му. Дори се радваше на Лий. А Рос едва ли можеше да ненавижда човек, който обича сина му. — Обикновено потеглям с тръгването на кервана.
— Обади ми се следващия път, искам да ловувам с теб. И съм ти благодарен, че си помогнал на Мозес с впряга. Аз знаех, че са добри коне, но досега се дърпаха на различни страни, и той не можеше да се оправи с тях.
— Няма защо — каза Рос като повдигна рамене.
Хвърли поглед към Лидия и се прокле, загдето я бе накарал да седи с изправен гръбнак на седалката на фургона, когато я учеше да управлява впряга. Позата й караше да изпъкват всички достойнства на тялото й и той добре си представяше какво изпитва всеки мъж, който се случеше да язди покрай фургона му. Дори и Хил.
— Лидия, ще окача зайците отзад на фургона и ще ги одера през обедната почивка.
Тя не повярва на ушите си. Дрането беше задължение, което той обикновено оставяше на нея, макар да знаеше много добре, че й прилошава от това.
— Благодаря ти, Рос — каза меко тя, без да отделя сериозния си поглед от него преди той да се обърне и да пришпори Лъки.