— Приятен ден, Лидия — отдалечи се и Уинстън със свалена шапка.
— На теб също, Уинстън. И ти благодаря много за книгата — извика тя подире му разсеяно — умът й все още беше съсредоточен върху Рос и странното му поведение.
Точно когато си мислеше, че вече го е опознала, той направи нещо съвсем неочаквано, което я накара да си помисли, че изобщо не знае нищо за характера му.
През последните две седмици, след като бяха постигнали съгласие да останат заедно до края на маршрута, той я бе обучавал, и то доста успешно, да управлява впряга. В началото й се видя страшно и трудно. Но като следваше съветите му тя за кратко овладя основните похвати.
След първия ден от обучението, когато бе проклел нескопосаността й и безсмислието от обучението, той бе отишъл в най-близкия град и се бе върнал с чифт малки кожени ръкавици.
Лагерът вече утихваше и повечето огньове догаряха, когато той влезе във фургона. Лидия лежеше с отворени очи. Беше оставила фенера да гори с намален пламък. Погледна я и подхвърли един опакован пакет.
— Ще си изтъркаш ръцете, ако не носиш ръкавици — каза той, преди да се обърне, за да се съблече.
Ръцете й бяха в мехури, които здравата я боляха, но на нея и през ум не й минаваше, че той може да го е забелязал.
Тя разкъса опаковката и когато черните ръкавици от лъскава мека кожа паднаха в скута й, се разплака.
— Благодаря ти, Рос.
— Няма защо.
Той угаси фенера без да я погледне и се пъхна между завивките си.
— Означава ли това, че ще продължиш с обучението ми, без значение колко зле се справях днес?
— Мисля, че утре ще бъдеш по-добра.
Не беше кой знае колко много, но поне беше една крачка напред в сравнение с навъсената физиономия и ругатните по адрес на неумението й да се научи. На следващата сутрин, когато се качи при нея на седалката, тя вече бе сложила ръкавиците. Хареса ги много, не само защото й стояха добре и я предпазваха, но и защото й бяха подарък от Рос.
Отношенията им се подобряваха с всеки изминал ден, понякога вечер се смееха и разговаряха като всички останали семейни двойки. И тогава се бе случило нещо, което бе върнало мрачната му физиономия и онази дълбока бръчка гъстите му вежди.
Една вечер Скаута бе предупредил водачите на впрягове, че следващия ден се налага да прекосят една клисура.
— Дълбока е, но е суха — беше обяснил младият мъж на заобиколилите го хора. — Проблеми няма да има, само трябва да карате бавно и спокойно. Почвата е мека и няма да има добро сцепление. Но в другия край е сухо, така че излизането няма да е трудно.
Но въпреки предупреждението на Скаута, един от водачите не беше спуснал достатъчно спирачката и впрягът му бе препуснал с голяма скорост. Конете му бяха връхлетели върху фургона пред тях, с което бяха създали опасна ситуация и разбъркване, което подплаши конете и на двата впряга. Извикаха Рос да ги успокои.
Той още се мъчеше да се оправи с тях, когато дойде и редът на Лидия. Тя караше фургона по ръба на стръмната клисура. От високото й се зави свят, като погледна надолу. Не искаше Рос и ли който и да е друг, да я критикуват, че забавя останалата част от кервана. Пое си дълбоко дъх, и шибна гърбовете на конете с поводите, като принуди първата двойка да пристъпи в прохода.
Беше изминала повече от половината, когато усети, че колелата започват да се плъзгат надолу в меката пръст. Постепенно затегна спирачката, но нищо не се промени. Допълнителното опъване на поводите само раздразни конете и те започнаха да се опъват на командата й да забавят ход. Тя ужасена се обърна назад, за да провери дали Лий спи в сандъчето до входа на фургона. Но дори този кратък миг на разсейване беше достатъчен конете да се разиграят още повече. Тя рязко дръпна поводите.
— Не, Лидия! — изкрещя Рос.
Беше препуснал с Лъки подир фургона и бе усетил мигновено опасността. Тя го мярна с ъгълчето на очите си да замята крак над седлото и да се прехвърля върху фургона. С пронизително изсвирване изкомандва на жребеца си да хукне напред.
— Не ги дърпай рязко!
Мускулите на ръцете и гърба й се бяха напрегнали до скъсване в усилие да овладее впряга, но без резултат — заплъзгаха се още по-бързо към каменистото дъно на клисурата.
— Дай на мен — каза Рос.
Той я обгърна, за да поеме едната й ръка.
— Спокойно, спокойно.
Говореше колкото на нея, толкова и на изнервения впряг. Бузата му беше толкова близо до лицето й, че сякаш я галеше. Тя чуваше думите и усещаше дъха му в ушите си.
Ръцете й се мъчеха да изпълняват съветите му.