Той се извърна и застина от гледката. Тя се опитваше да закопчее копчетата над гърдите си, но безуспешно. Изкашля се и му се прииска да можеше по същия лесен начин да облекчи мъжествеността си.
— Ако всеки път, когато получаваш забележка, ти се прииска да си отидеш, аз ще бъда последният, който ще те спре.
Тя го изгледа войнствено със закопчана най-после фустанела.
— Не искам да изглеждам като последната глупачка в хорските очи и да се връщам пияна като свиня и вмирисана на бардак.
Челюстта му се стегна:
— Казах ти, че не съм спал с никаква курва. Ако исках да го направя, нямаше нужда да ходя чак до града. Можех да остана тук.
Настъпилото мълчание беше осезаемо и плътно. Запълни до отказ дробовете на Лидия чак до задушаване. Рос вироглаво тръсна глава, сякаш вече бе направил победното движение.
И това доволно повдигане на мустаците му разби търпението й. Юмрукът й описа широка дъга и се стовари сочно върху бузата му.
Той застина неподвижен, докато отшумят вълните на терзаещата болка по тялото му. Примига няколко пъти, за да прогони настъпилия мрак. Сви ръцете си в юмруци, за да не пристъпи към нея.
— Не съм курва — изрече тя меко, като произнасяше всяка дума с подчертано натъртване. — И никога не съм била. Казах ти вече.
Той успя да надвие поредния пристъп на гадене и произнесе:
— Не беше женена, когато си заченала детето си, нали?
— Не — поклати тя глава, като се мъчеше да надвие сълзите готови да бликнат всеки миг в очите й.
Това изправи Рос пред най-трудната дилема в живота му. Чие дете беше родила тя? Кой мъж я бе притежавал, галил, ласкал? От тая мисъл направо не можеше да си намери място, ставаше луд. Трябваше да знае. Макар че се бе опитал да скрие ръцете си джобовете, те бяха изскочили сами и я разтърсваха с всичка сила за раменете. Придърпа я до себе си гръд и надзърна в очите й.
— Кой беше онзи мъж? Кой беше той, Лидия? По дяволите, ще ми отговориш ли?
— А кой си ти, Рос Коулман?
Всичко в него застина, макар че ръцете му не отслабиха хватката си й.
— Какво искаш да кажеш? — запита я той дрезгаво.
Тя се сви под ледения зелен блясък на очите му, но нямаше вече място за отстъпление.
— Ти водиш живот като всеки човек с жена и дете, вършиш всекидневната си работа като всеки човек, но не си такъв. Ти имаш очи и рефлекси на хищник, Рос Коулман. Ти съвсем не си като всички останали, макар че много се стараеш да приличаш на тях. Кой си ти?
Той я пусна, като леко я отблъсна от себе си, без да сваля очи си от нейните през цялото време. После се обърна без да пророни и дума. Дооблякоха се в тишина.
Лидия излезе навън в розовата утрин и се зае да разбърква жаравата от снощния огън, търсейки някой останал все още жив въглен. Вече сипваше кафето в кафеника, когато го чу да излиза от фургона и да започва да се бръсне.
Няколко минути по-късно се приближи към нея и посегна за кафето си. Тя ахна. Кожата му бе придобила зеленикав оттенък. Бузите му бяха дълбоко хлътнали, а очите, обхванати от дълбоки кръгове около тях. Мигновено забравила гнева си, Лидия протегна ръка и го докосна по ръката.
— Съжалявам, че те ударих. Знам, че не се чувстваш добре. В действителност, аз нямам никакво право да ти държа сметка. Ти си свободен да правиш какво искаш… Искам да кажа, че това не е истински брак. — Тя сведе очи. — И ако… ако искаш да знаеш, въпреки че вдигнах толкова шум, съвсем не ми беше неприятно… снощи…
— Лидия…
— Мис Лидия? — Мозес повтори името й. — О, добро утро, Рос — каза той, като пристъпи покрай фургона и ги завари до огъня. — Уинстън ме помоли да ви донеса тази книга, мис Лидия. Каза, че е мислил да я вземе снощи, когато ви е посетил, но е забравил.
Очите на Лидия се стрелнаха от чернокожия мъж върху Рос. Видя как устата му изведнъж се втвърди и очите му се вледениха. Нахлузи ядно ръкавиците си и тръгна без да каже и дума повече на Лидия, ограничавайки се само с късото «Здравей, Мозес» — на пратеника, подбрал толкова неудачно момента за посещението си.
— Рос — извика тя подир него, но той или не я чу, или се престори, че не я е чул.
Угарките от пурите в пепелника бяха със същия вкус като този на кафето. Въздухът в тесния офис беше задушаващ. Хауърд Мейджърс прекара длан през омазнените си коси и пое дълбоко дъх, разхлабвайки още едно копче върху куртката си. Беше уморен. Мъжът до прозореца не правеше изключение, но Ванс Джентри изразяваше умората си чрез непрестанно сноване из стаята.
— Навсякъде нищо. — Той чукна мръсния прозорец с уморен юмрук. — Къде, по дяволите, могат да бъдат?