— О, Господи — простена той.
Щеше да умре и всички начело с майка му щяха да разберат как е умрял, но това изобщо не го вълнуваше. Той заби дълбоко пръсти в меката, податлива плът.
— О, Буба, беше чудесно — простена тя. — Но не тук, да отидем до реката. Хайде, по-бързо.
Той отдръпна ръката си като омагьосан и се отмести. Тя спусна крака си на земята и намести корсета си. После, гледайки го със замъглени от страст очи, го хвана за ръката и го задърпа. Но изведнъж и двамата спряха като вкаменени, когато видяха Люк Лангстън, изтегнал се върху едно паднало наблизо дърво. Той се правеше, че не ги вижда и си дялкаше някаква пръчка с джобно ножче.
Изведнъж вдигна глава и се престори на изненадан.
— О, здравейте — изчурулика той. — Прекрасна вечер, какво ще кажете, а?
— Ти, мръсно дребно копеле — извика Присила. — От колко време си тук?
— Горе-долу откакто се издуха панталоните на Буба. Хей, Буба, кога започна да гледаш гъби в бричовете си? Толкова голяма досега не бях виждал.
— Ще те убия — изрева Буба и се втурна към брат си, който мигновено се преметна през дънера и хукна лек като вятъра из гората, крещейки като индианец. Буба се затича след него.
— Проклети тъпи селянчета — измърмори Присила под нос, докато оправяше дрехите си.
Продължи с ругатни чак докато стигна фургона и се пъхна сред завивките си, проклинайки лошия си късмет.
Рос обърна гръб на танцьорите и потопи чашата си до останалата на дъното в бъчвичката бира. Малко е да се каже, че беше бесен. Беше позеленял от ревност. Почти не чувстваше алкохола в себе си. Пиянството беше единственото състояние, което можеше да държи под пълен контрол, но точно сега нямаше такова желание. Обърна още една бира, като му се прииска да беше уиски, за да може да се напие по-бързо.
Какво, по дяволите, го беше грижа, че тя си развява полите пред целия лагер с Хил? Нека да прави каквото си ще. Веднага щом се доберяха до Тексас и се установяха там, щеше да започне формалностите по развода. В тоя край на страната всичко беше разсипано от войната. Едва ли щеше да е проблем да се уреди някакъв развод.
Той се люлееше напред-назад, а гневът му зрееше бавно в него, докато се мъчеше да нададе ухо на мръсната история, която разказваше мистър Апълтън. Всички следяха със затаен дъх, да не изтърват някоя от по-солените думи. Рос не отделяше поглед от лицето на Лидия, което сияеше до това на Хил. Тя никога не го беше гледала по този начин. Откри, че сладострастната й уста и чувственото й поклащане в темпото на музиката го отвращават. Така поне се мъчеше да убеди себе си.
Тя го правеше на глупак пред всички съвсем преднамерено и хладнокръвно. Танцът й с тоя префърцунен пикльо сочеше на всички какво липсва на съпруга й. Е, той пък нямаше да остане тук и да се остави да го прави на глупак тая дребна курва, за която се бе заробил. Ако му се наложеше, щеше да я влачи за косата чак до фургона…
Но къде беше тя?
Рос се завъртя да огледа полуделите танцьори. Замъглените му от злоба очи се опитаха да се концентрират върху двойките, но дори и след няколко минути не успя да открие нито Лидия, нито Уинстън. Захвърли чашата си в земята си запробива път през шумната тълпа.
— Хей, Коулман, гледай къде стъпваш…
— Къде отиваш, Рос?
— Рос, искаш ли да си пийнеш още?
— Къде ти е дамата, Рос…
Не чуваше, нито виждаше какво става около него. Усещаше само как напрежението се надига в гърдите му. Жаждата за насилие го изпълваше от край до край, жадуваше за отдушник. Не беше изпитвал това чувство от времето, когато участва в последния си обир с Джеси и Франк. Юмруците му се свиха съвсем механично; докосна по навик кобура и смъртоносното му съдържание. Беше празен, но той въпреки това продължи да разблъсква тълпата, твърдо решен да открие невярната си съпруга и любовника й.
— Рос, казах на момичетата да отнесат Лий в нашия фургон и да го приспят, така че вие с Лидия останете на танците докогато искате — обади се Мама Лангстън, когато мина покрай него. Той я изгледа с невиждащи очи. — Остави го при нас във фургона до сутринта. Няма нужда да…
— Къде е тя? — изсъска той.
Мама Лангстън го бе следила повече от час и виждаше добре, че прелива от ревност. Беше достатъчно умна да не се усмихне на въпроса му. Вместо това огледа безгрижно танцьорите.
— Кой? Лидия ли?
— Да, Лидия.
Рос изплю името й като нещо достатъчно гадно, озовало кой знае по какъв начин върху езика му.
— Не знам. Одеве танцуваше с мистър Хил.
Рос разблъска и последните от празнуващите и залитна към фургоните, които в по-голямата си част тъмнееха и изглеждаха на напуснати. Ако тя беше отишла с него във фургона му… Ако ги откриеше двамата… Не искаше дори да мисли за това… Трябваше да разбере… Къде се намираше тя…