Кокалчетата на пръстите й побеляха от напрежението, с което ги стисна.
— Ще отида да прибера Лий и после ще направя закуска.
Той не проговори, а само продължи да се взира безцелно в огъня.
— Лидия.
Рязко изговореното й име я накара мигновено да спре. Той се бе изправил и гледаше подир нея.
— Става въпрос за снощи — започна той.
Тя поклати глава още преди да е прозвучала присъдата му.
— Нищо не се е случило между мен и мистър Хил. Кълна се. Той получи пристъп. Не можеше да си поеме въздух от кашлица. Започна да храчи кръв. Помогнах му да се прибере във фургона и му дадох лекарството. Това е всичко.
Той изля остатъка от кафето си на земята, изруга и заби ръце в джобовете си.
— Не това имах предвид. — Между тях се възцари напрегната тишина, в която и двамата не смееха да се погледнат в очите. — Тия приказки няма да минат — изрече той с мъртвешко спокойствие, от което ледени тръпки полазиха по гърба й. — Още щом стигнем в Тексас ще намеря начин да се разведем. — Главата й беше наведена, за да не види съсипаното й лице. — Няма да е толкова трудно.
— Да — изрече тя с гробовен глас. — Няма да е трудно.
— Сега навсякъде е пълен хаос. Федералните войски окупират…
— Да.
— Ще направя необходимите постъпки.
— Добре.
— По дяволите, Лидия, ще ме погледнеш най-сетне? — изрече той малко по-силно от високия шепот, на който водеха разговора.
Раздразнението бе оставило отпечатък навсякъде върху него, когато тя вдигна поглед. Не. Тя нямаше да плаче. Нямаше да пророни и сълза. Загледа го с равен поглед, без да покаже и най-малка следа от отчаянието и болката, които владееха сега сърцето й.
— Кажи нещо! — изкомандва гневно той.
Как можеше да очаква от нея отговор, след като току-що я беше уведомил, че ще я захвърли отново в средата на нищото, точно когато бе свикнала толкова с него? Какво искаше да чуе от нея? Че тя ще бъде щастлива да изостави Лий? Че ще бъде щастлива да остане сама, без семейство, без никой да й подаде ръка на напълно непознато място, без никакви средства за живот? О, разбира се, той и за миг не се съмняваше, че тя щеше да оцелее. Като станеше курва. Всеки миг сълзи щяха да бликнат от очите й, но тя нямаше да достави това удоволствие на този арогантен мъж. Тя можеше да се погрижи за себе си. Беше го правила и преди.
Брадичката й се вирна нагоре.
— Ще отида да взема Лий — беше всичко, което каза, преди да се отдалечи.
Когато се върна, завари го до оседлания Лъки да закрепва торбата с хранителните припаси към седлото. Хвърли й поглед през рамо.
— Ще отсъствам един, или два дни. Двамата със Скаута ще тръгнем напред да поогледаме малко. Ако имаш нужда от нещо, повикай Буба.
Сърцето й се сви.
— Добре, Рос.
Той приключи с ремъците на торбата и я приближи; при всяка негова стъпка шпорите му мелодично прозвъняваха. Веселият звън беше съвсем неуместен за атмосферата.
Той потупа Лий по гръбчето и се наведе да го целуне по слепоочието.
— Довиждане, синко.
Лидия усети топлия му дъх върху рамото и врата си. Беше толкова близо до нея и дъхаше толкова приятно на коне, кожа, на бръснарски сапун и на мъж.
Когато вдигна глава, очите му се срещнаха с нейните и за миг останаха в тях. Тя би дала всичко, само да чуе една добра думичка от него, един дребен жест, който да й покаже, че той не я презира. Напразно. Той се извърна, нахлупи шапка и се метна с лекота на седлото.
След малко мощният жребец летеше напред.
— Рос — изрече бързо, като притича две крачки след него. Той опъна поводите и я изгледа. — Внимавай — прошепна тя.
Изпод периферията на шапката му видя как очите му се разширяват с разбиране, преди да кимне и да пусне жребеца в галоп.
Денят беше много горещ и всички в кервана се радваха, че този ден нямаше да пътуват дълго. Особено Лидия, която беше управлявала сама впряга си. Рано направиха бивака. Мама Лангстън даде напътствия на Буба и Люк да съберат дърва за огъня.
— Побързайте, за да мога да приготвя по-рано вечерята. Лидия тази вечер ще хапне с нас. Не ми изглежда много добре и мисля да я сложа да си легне рано.
Момчетата се бяха отдалечили от лагера, когато Буба дръпна Люк за ръката и прошепна:
— Имам едно предложение за теб.
Люк си свали шапката, изтри си потното чело и запита подозрително:
— Какво?
— Какво ще кажеш да се погрижиш за конете на Рос тази вечер? Да ги нахраниш, да ги срешеш и всичко останало?