Лицето на Мама Лангстън беше твърдо като камък, когато Буба се появи в светлината на огъня със замечтаните си очи. Краката му едва докосваха земята. Намираше се в състояние на еуфория.
— Къде, ако ми позволиш да те запитам, беше? — гласът на майка му изгърмя като гръмотевица и мигновено го върна на земята.
— Ъъъ…
— Ще съдера задниците ви от бой. Изпратих ви за дърва преди вече не знам колко часа, и оттогава ни вест, ни кост от вас. Къде е братчето ти? Ще ви нашибам задниците!
— Люк още не се е върнал?
Буба с мъка се връщаше към суровото ежедневие. Присила беше пресушила не само тялото, но изглежда беше изпила и мозъка му. Когато разбра, че Люк го няма, за да му разкаже и последната част, както беше обещал, той почервеня от гняв.
— Не, не се е прибрал още. Какво правихте двамата?
— Аз… ние… отидохме за дърва и после Люк каза, че ще ги донесе в лагера.
— Само че не го е направил, и изпратих баща ви, който и без това си има достатъчно работа, да донесе. Е, чакам.
— И той каза, че ще… Да, сетих се… Каза че ще отиде в корала да се погрижи за конете на мистър Коулман… каза че…
— Не, няма го там. Изпратих Маринел да провери, но Лидия се погрижи за конете. Атланта каза, че Люк не се виждал никъде в лагера. Ако криеш, че е направил някаква магария…
Тя отново размаха заплашително пръчката.
Буба тайно се молеше Присила да не слуша това. Щеше да го побърка от подигравки. Цял следобед да я чука като мъж, а вечерта да го бият като някакво хлапе.
— Не, мамо, кълна се, че…
Гласът на Буба се провлече, като разбра, че майка му изобщо не го слуша. Тя внезапно бе изтървала пръчката от ръката си. Червената й загрубяла ръка политна към устата, и за пръв път в живота си Буба видя майчиното лице да става бяло като платно. Тя го блъсна встрани и направи няколко залитащи стъпки напред.
— Мисис Лангстън — изрече Мозес, — намерих го хей там в гората.
Той носеше в ръцете си Люк, който изглеждаше странно млад и дребен в прегръдките му. Около шията му бе завързана кърпичка, но дори и тя не можеше да скрие страшната рана с отворени краища. Цялата предница на ризата му беше засъхнала в червено, просмукана от изсъхнала бързо в лятната топлина кръв.
Буба се строполи до колелото на фургона и повърна.
Глава четиринадесета
Лидия се втренчи в зейналата правоъгълна дупка в земята и отказа да повярва, че обвитата в плат купчинка на дъното й е неуморният и закачлив с лудории Люк Лангстън. Скърбящите стояха мрачни и мълчаливи, докато мистър Грейсън произнасяше краткото надгробно слово. Това беше вторият смъртен случай сред тях от началото на пътешествието. Ковчег нямаше. Нямаше време да се сковава, или пък да се купи.
Сълзите на Лидия се стичаха свободно по страните, и тя не правеше опит да ги изтрие. За късмет, Лий беше спокоен, докато го държеше в прегръдките си. Можеше ли той да усети трагедията, напрежението на възрастните хора, които го заобикаляха?
Лидия не можеше да проумее как беше по силите на Мама Лангстън да се държи толкова добре. Тя изглеждаше така, както всеки ден — с опъната назад сива коса, облечена в памучна рокля и с неизменната престилка. Стоеше изправена с безизразно лице и сключени на корема ръце. Напрегнатите до бяло кокалчета на пръстите бяха единственото, което издаваше скръбта й. Семейството й се беше скупчило около нея. Зик беше прегърбен и внезапно състарен. Анабет се опитваше да подражава на достойнството на майка си, но останалите момичета се бяха притиснали едно в друго и плачеха безутешно. Самюел изглеждаше като зашеметен, а малкият Майк стоеше в недоумение до майка си, стиснал полата й и наблюдаваше мрачно процесията.
Но най-трагичен вид имаше Буба. Взираше се надолу към гроба с пусти очи. Беше далеч по-блед от тялото, което грижливо бяха измили и облекли за погребението. Колкото лицето на Люк беше спокойно като в сън, толкова това на брат му беше изкривено от скръб и отчаяние.
— Бяха толкова близки тия момчета — мърмореха хората.
— Няма да забрави Люк скоро.
Мистър Грейсън приключи с четенето на трийсет и втория псалм и затвори износената, ожулена Библия, като тихо се изкашля.
— Мама Лангстън, ако сте готови…
Мама Лангстън се наведе и загреба шепа пръст, изровена при изкопаването на гроба за сина й и я хвърли върху тялото.
— Хайде, деца — подкани ги тя.
Братчетата и сестричетата на Люк Лангстън един по един се приближаваха да хвърлят шепа пръст. Когато дойде редът на Буба, той погледна надолу с очи изсъхнали дотолкова, че не можеха вече да плачат. Нададе жалостив вик, обърна се и затича през хората, събрани около гроба. Майка му го изгледа с мътни очи.