— Хайде, Зик — каза тя, като побутна съпруга си.
Зик се размърда, механично загреба пълна шепа пръст и я изсипа в гроба с напълно отсъстващ вид.
Семейството изчака в мрачна тишина всички да се изредят и да тръгнат към лагера. Скоро при тях останаха само Лидия и мистър Грейсън.
— Останете колкото желаете. Не мисля, че някой иска да пътува днес. После ще доведа няколко мъже да довършим това — той махна към открития гроб, — когато привършите.
Възрастната жена кимна.
Лидия ги прегърна един по един и после тръгна към лагера с мистър Грейсън. Жадуваше за Рос. Ако в този момент беше до нея, тя сигурно щеше да понесе мисълта за бруталната смърт на Люк. Рос можеше да помогне на Буба да се справи с изживяния ужас при вида на безмилостно убития си брат.
Тя тъгуваше за момчето. Беше го обикнала заради чувството му за хумор, заради палавата му натура, жаждата му за живот, и бързия му ум. Плачеше й се. Искаше Рос да е до нея и да я притиска в прегръдките си.
Но него го нямаше, а тя трябваше да бъде силна, за да помогне на Мама Лангстън и Зик. Никога нямаше да може да им се отплати, загдето я бяха приели тогава, когато никой не я искаше. Сега можеше поне малко да се опита да ги утеши в трагедията им.
Още щом се върна в лагера, тя разбра, че смъртта на Люк ще има далеч по-сериозни отражения на живота в лагера, отколкото скръбното настроение. През изминалата нощ, когато Мозес бе донесъл тялото, бе станало твърде късно да изпращат някого за чиновник от града. Най-близкият град с шериф беше на двайсет мили, които прекосяваха непозната територия. А никой не искаше да си има работа с федералните войски, които окупираха Арканзас.
Мистър Грейсън беше изпратил рано сутринта пратеник. И сега той се бе върнал, като докладваше на мрачните слушатели, че шерифът отсъства. Бил отишъл на другия край на окръга и нямало да се върне поне няколко дни. Заместникът му отказал да напусне полицейския участък.
— Казаха, че тук такива работи не са ставали от незапомнено време — изрече с гробовен глас мистър Симс. — Той каза… ааа… да помислим за някой от кервана…
— Той предполага, че някой от нас е убил момчето? — запита с невярващ глас Грейсън.
Симс заусуква с нещастен вид седлото на коня в ръцете си.
— За това намекваше. Казах му, че това не може да бъде, но…
— Е, ще ви кажа, че и аз си мисля нещо такова — обади се внезапно Лиона Уоткинс. Очите на всички се обърнаха към нея, тя се зави в шала си, изпъна назад рамене и отвори уста. — Вчера видях някой да се промъква в гората. Бях го забравила до момента, в който се разбра за смъртта на малкия Лангстън, но сега чувствам, че е мой християнски дълг да го докладвам.
Съпругът й Джеси гледаше множеството с нервен поглед. Лидия винаги си бе мислила, че този мъж се страхува и от сянката си, да не говорим за съпругата му. Сега видът му говореше, че би дал всичко, само да може да запуши устата на жена си. Присила стоеше до тях с отегчена физиономия.
— Лиона, вие…
— Спокойно, Джеси — изръмжа тя и съпругът й се сви. — Тия хора тук трябва да знаят, че са дали приют на убиец.
Всички останаха без дъх, включително и Лидия.
— Мисис Уоткинс, вие не можете да твърдите, че някой от кервана е убил Люк — каза мистър Грейсън.
Лиона прониза тълпата с очите на гризач. Както винаги, бе постигнала това, което бе желала — бе спечелила цялото им внимание.
— Кой го донесе? А? Изпръскан с неговата кръв?
— Мозес? — възкликна Лидия изумена. — Обвинявате Мозес, че е убил Люк? Че въобще е способен да убие?
— Нямаме нужда от натрапници, за да ни се бъркат в работите — отсече Лиона без дори и да погледне към нея.
Вместо това отправи немигащ, безцветен поглед към чернокожия мъж. Хората, които стояха най-близко до него, постепенно се отдръпнаха от него, оставяйки широка междина между него и себе си. Държаха се така, сякаш го виждат за пръв път в живота си, а не пътуват с него вече седмици наред.
— Видях го вчера да се промъква из гората, докато отивах към реката — изсъска Лиона Уоткинс. Очите й горяха със злобен блясък, изпълнени с ненавист. — Казвам ви, той е убиецът.
Надигнаха се колебливи гласове и Лидия усети как сърцето й забумка в гърдите. Това можеше да бъде само кошмарен сън и тя скоро щеше да се събуди с ръката на Рос, обвила кръста й.
— Че защо Мозес ще убива някого? — извика някой в тълпата.