— Той е бивш роб — разясни на всички Лиона, като разтвори широко ръце. — И сега вече е изпълнен с жажда за мъст към белите хора. Много пъти съм го улавяла как оглежда мен и дъщеря ми. Само един погледа на злите му тъмни очи ми стига, за да изстине кръвта в жилите ми.
— Това са глупости! — извика Лидия, но никой не я чу сред всеобщите крясъци на одобрение.
Мозес започна да се оглежда нервно. През целия си живот беше защитаван от семейството на Хил, но знаеше достатъчно за нощните ездачи, които тероризират освободените чернокожи. Беше ставал свидетел как разярената тълпа крещи за линчуването на чернокож само по подхвърлени намеци, намеци далеч по-безобидни от убийството на бяло момче.
— Казвам ви, че трябва да го вържем и да го осъдим — отново заговори Лиона. — Кой знае кога ще се домъкне шерифът! А през това време и други може да загинат. Вие не искате той да се движи свободно наоколо, докато децата ви играят, нали? — запита тя мисис Норууд, която стоеше до нея.
— Почакайте! — извика мистър Грейсън, вдигнал двете си ръце.
Всички го уважаваха и спряха застрашителното си приближаване към Мозес, обръщайки се към организатора на кервана.
— Още не сме чули самия Мозес. Бяхте ли вчера в гората? — запита той чернокожия мъж.
— Да, сър. Събирах билки за чай на мистър Хил. Много е полезен за здравето му.
Лидия бе посетила Уинстън едва сутринта. Изглеждаше по-добре. Тя се надяваше Хил да не чуе крясъците на хората от своя фургон.
— Срещнахте ли Люк Лангстън?
— Не, сър. Когато го намерих, аз го донесох в лагера.
— Лъжа! — изпищя мисис Уоткинс. — И вие ще му повярвате? Та той сигурно е брал отровни треви, с които да отрови мистър Хил. Казвам ви, видях го да се промъква, сякаш се кани да отрови някоя невинна душа. Донеси ми въжето, Джеси.
Мъжът се втурна да изпълни заповедта на съпругата си, докато няколко души от останалите решително се насочиха срещу чернокожия мъж.
Лидия се озърна като подивяла и бутна Лий в ръцете на мисис Гриърс, като изкрещя на Грейсън:
— Не можете да им позволите да го направят.
Той като зашеметен следеше с поглед как хора, държали се с достойнство досега, в миг се превръщат във варвари, и остана с безпомощно разперени ръце. Мозес изпаднал в паника при вида на толкова много разгневени мъже, приближаващи към него, се обърна и побягна.
— Иска да избяга — изкрещя някой.
— Дръжте го!
— Не, Мозес, недей! — изкрещя Лидия след него, като съзнаваше много добре, че в очите на тълпата това е равносилно на самопризнание.
— Спри го, Джеси. Грабни пушката! — изрева Лиона на съпруга си.
И точно в този момент жребецът на Рос изскочи иззад близкия фургон и нахлу сред хората като неумолима стрела на съдбата. Още преди копитата на Лъки да се приземят, той вече стоеше между Лидия и Мозес, отделяйки ги от останалите. Рос бе насочил дулото на пушката си в тълпата, а револвера си — към Джеки Уоткинс. Всички застинаха, колкото от изненада, толкова и от страх. Но всеки, който бе имал нещастието да изпита върху себе си зеления поглед на Рос, усещаше острия и горчив вкус на страха.
— Не бих го направил, ако бях на твое място. — Думите бяха изречени в почти нечут шепот, но ръката на Уоткинс се дръпна от пушката сякаш дръпната от невидимата ръка на кукловод. — Никой да не мърда, докато не изясним какво е станало.
— И аз бих искала да разбера това.
Гласът принадлежеше на Мама Лангстън. При силния шум идващ откъм лагера, цялата фамилия се беше върнала. Възрастната жена се успокои, че каквато и да беше причината за това необичайно раздвижване, Буба не е замесен в него. Момчето не беше на себе си и рязката промяна в живота му го бе поразила по-дълбоко от другите.
Хората от кервана останаха като вкопани по местата си. Те всички бяха уважавали Рос Коулман като достоен мъж, мъж, който си гледаше работата, който беше останал верен на починалата си съпруга, а сега се мъчеше да свикне с новата. Помолен за помощ, никога не бе отказвал, без обаче да се меси където и да било без покана. Никого не бе допускал прекалено близо до себе си, но и никога не бе пропускал да се изсмее гръмогласно на шегата на някой мъж и да глътне порядъчна доза уиски, когато жените ги нямаше наблизо. Всичко му беше наред, не беше от най-дружелюбните, по-хубав от повечето, държеше ги на дистанция от себе си.
Сега обаче го видяха откъм страна, от която никога не им се беше разкривал. Гласът му можеше да спре и лавина. А зелените му очи, от които нищо не можеше да се скрие, бяха страшни и хипнотизиращи. Никой не посмя да мръдне и на косъм, защото не знаеше дали в следващия миг няма да го прониже куршум. Всички го бяха видели с каква мълниеносна бързина успя да извади револвера от кобура, докато жребецът му още се приземяваше. Нямаха основание да не вярват на очите си. Но това, което вече отказваха решително да повярват, беше, че едновременно с револвера той бе успял да измъкне с другата ръка и пушката от калъфа при седлото.