— И аз си мислех същото, но… — Той повдигна уклончиво рамене. — Преди разсъмване реших да се върна. Скаута ще продължи напред.
Защо не й го каза? Защо не й каза веднага, че вече не издържа далеч от нея, че цяла нощ се бе въртял в постелята си, докато накрая реши, че само си губи времето в напразни опити да заспи? Беше събрал багажа си и бе оседлал коня, беше събудил изненадания и сънлив Скаут, за да му каже, че е променил плановете си, и после бе препуснал като бесен да се върне колкото може по-бързо при нея.
— Добре, че се върна.
Тя не знаеше какво да прави с ръцете си. Лий още не беше се пробудил от сутрешната си дрямка. Беше свършила работата си и копнееше да докосне Рос, да изтрие дълбоката гънка между веждите му, да види как умората му изчезва.
Той се вгледа в чашката с кафе, като я завъртя и превърна съдържанието й в нежен водовъртеж.
— Не мога да повярвам, че някой така хладнокръвно ще убие момчето. Защо? По дяволите, защо?
— И аз не знам, Рос. Какво ще прави мистър Грейсън?
— Мисли, че трябва да огледаме наоколо днес и да видим дали няма да открием нещо, което да ни подскаже кой може да го е направил.
— Ние? — запита тя разтреперана.
— Дадох доброволно съгласието си.
— О!
Тя седна на столчето срещу неговото и сплете пръсти. Беше видяла тялото на Люк, разрязаната му шия. Цялата потрепери.
— Какво мислиш, че ще откриеш?
— Нищо — отвърна той кратко.
Остана загледана в ръцете му, които се заеха да проверяват изправността на револвера и пушката му.
— Може да са били и индианци, но това твърде ме съмнява. Едва ли са останали войнствени племена толкова на изток. А и убийството не е извършено доблестно, в единоборство. Едно абсолютно безпричинно убийство, само някакъв изрод би могъл да го извърши. Може да е дезертьор, хиляди от тях се скитат из Юга след приключването на войната и си разчистват лични сметки за отмъщение, или просто си изливат омразата на който попаднат, дори и на деца като Люк. Тоя тип убийци са най-мръсните, убиват и изчезват мигновено. Тоя вероятно е вече поне на десетина мили от тук.
— Защо тръгваш тогава след него?
Бързите му ръце за миг застинаха и главата му се изправи. Изумлението в гласа му беше неподправено.
— Защо отиде да защитиш Мозес, при което за малко не те застреляха?
Тя приведе очи под изгарящия му взор.
— Разбира се, трябва да отидеш — прошепна тя. Само внимавай много, моля те, прииска й се да го помоли тя. — Много си уморен.
— Да, яздих доста от сутринта.
Да те видя. Да вдъхна аромата на косата ти, който дори и в такъв мрачен ден като днешния носи благоуханието на слънцето. Да разбера дали наистина те има, или си някакво привидение, което ме е омагьосало. Да чуя гласа ти.
С изправянето си плъзна револвера в кобура. От погледа й не се изплъзна невероятната лекота, с която го направи, както и бързината, с която завърза кобура за бедрото си с кожените върви. Нахлупи ниско шапка и вдигна пушката си.
— Не ме чакай, преди да се стъмни — предупреди я той, докато нахлузваше кожените ръкавици.
Забравила за клетвата си никога да не му показва какво е на душата й, тя се втурна към него и сграбчи с две ръце ръката му.
— Рос, нали ще внимаваш много?
Кога някой се беше тревожил така за него? През целия му проклет живот, някой беше ли изказал загриженост за безопасността му? Даже и Виктория приемаше за съвсем естествено, че той умее да се грижи за себе си. Ако някой се нуждаеше от защита, това беше тя, а не той. Кога някой се беше втренчвал в него с такава очевидна тревога, от грижа единствено за неговата съдба?
Помисли си за нощта, която бе прекарал в мечти за нея, за часовете на езда, в които не беше щадил нито Лъки, нито себе си, за да върне тук. Помисли си как го теглеше тялото му към нейното, как искаше още веднъж да го прегърне… и адът, който беше изживял в опитите си да забрави яркостта на спомена.
А сега тя го гледаше с онези свои очи, които му напомняха блясъка на отлежало уиски. Косата й го молеше да я отмести от бузите й. Устата й беше влажна и подканяща и излъчваше желание единствено да бъде целувана.
За Бога, но той заслужаваше целувка.
И пред очите на всички, на Лиона Уоткинс, и на всички останали, които присъстваха, ръката му легна на тила на Лидия и я придърпа към себе си. Устата му се срещна с нейната в нежна, но настойчива целувка. Всмуквайки леко, докато усети как устните й омекват, езикът му леко се плъзна между тях и потъна в сладката пещера.
Лидия омекна. Целувката му я зашемети до такава степен, че тя загуби усет за заобикалящите я; съзнанието й се изпълни единствено от мощното тяло, притиснало я до себе си. Ръцете й останаха вкопчени в ръката му, и кокалчетата на пръстите й се забиха дълбоко в мускулите му.