Господи, колко го искаше в този миг — намести несъзнателно бедрата си, сякаш очаквайки неговите.
Рос получи замайване от тежестта на гърдите й върху ръката си. Прииска му се да захвърли пушката, да я отнесе обратно във фургона, да я изпие гола с очи, да докосне мекотата и податливостта на плътта й, да забрави всичко и да се потопи изцяло в нея. Но не можеше, и с усилие надви поредната болка.
Бавно започна да се отдръпва от нея. Първо се оттегли езикът му, но пътьом се спря върху горната й устна. Накрая се отдръпна и отвори очи, за да срещне взор, смутен и объркан като неговия.
— Ще внимавам — изрече дрезгаво той.
После измъкна ръката си от нейните, и потегли.
Прибра се едва късно през нощта. Лидия прекара повечето време с Лангстънови. Мама Лангстън не пускаше децата си никъде и те плачеха. Беше едновременно и трогателна, и ужасна гледка. Лидия бе плакала сама при смъртта на майка си. Тези хора поне се крепяха едни други в скръбта си. Зик намери утеха в работата си и се залови с кърпежите по фургона, като често се връщаше при жена си и отпускаше отрудена ръка на рамото й. Бяха заедно в страшната си мъка.
Всички, освен Буба, който седеше до фургона, но не виждаше и не чуваше нищо наоколо. Сърцето на Лидия се свиваше всеки път, когато погледът й се спираше върху него. Момчетата се бяха карали помежду си, но това не им пречеше да се обичат. Скръбта на Буба я плашеше. Тя го беше обсебила. До такава степен, че забрави да се грижи за конете на Рос.
Лидия вършеше това вместо него. Беше наистина уморително, но поне изпитваше задоволство, че е способна да прави това за Рос. Опитваше се да не гони от паметта си спомена за целувката му сутринта. Защото всеки път, когато го стореше, коленете й омекваха и тя усещаше как цялото й тяло пламва. Искаше да докосне гърдите си, да ги разтрие, докато втвърдените й зърна се отпуснат. Онова място между бедрата я болеше всеки път, когато си спомнеше за начина, по който Рос бе обхванал устата й, за неговата пулсираща мощ. Представяше си го без риза, виждаше играта на мускулите му, мъчеше се да отгатне всяка извивка от тялото му и цялото й лице пламваше като божур при тази мисъл. Но това беше мисъл, която не искаше да я изостави, и тя се връщаше към нея през целия ден.
И с най-голямо усилие на волята си не можеше да прогони усещането, което бе изпитала при проникването му в нея, твърдостта, топлината и пулса. Не можеше да забрави усещанията, завладели тялото й с всеки негов тласък в нея. Мама Лангстън се бе оказала права. Попаднеш ли на истински мъж, всичко е както трябва.
Мозес дойде при нея на залез-слънце и стеснително попита, дали наистина ако наглежда Лий, тя ще приготви вечеря за Уинстън и него. Лидия го изпрати да поразходи Лий около лагера, докато тя изпържи пшеничените питки в мазнината от бекона — те щяха да придружават заешкото задушено, което бе започнала да вари от ранния следобед.
Когато вечерта отидоха с Мозес и Лий до фургона на Уинстън, те с изненада го видяха седнал отвън да отпива шери. Лидия отклони поканата му за чаша шери, но отбеляза със задоволство добрия му външен вид.
— О, чувствам се далеч по-добре. — Той опита задушеното и на свой ред щедро я възнагради с комплименти.
Когато привърши блюдото си и го отмести настрана, той каза:
— Лидия, Мозес ми разказа какво се е случило тази сутрин. Не обвинявам никого. Много добре ми е известно как избухват такива скандали и как обикновено миролюбиви хора се превръщат в кръвожадни. Но въпреки всичко искам да ви благодаря от все сърце, загдето сте защитили Мозес в мое отсъствие.
Тя сведе свенлив поглед.
— Няма нужда от никакви благодарности. Вие двамата сте мои приятели.
— Един бивш роб и един охтичав. Мозес, ти едва ли би си помислил, че една вълшебна млада жена може да намери по-хубави приятели от нас.
Тримата дружно се изсмяха, но едва ли някой от двамата можеше да предположи, че приятелите през целия й живот се брояха на пръстите на едната ръка.
Рос се прибра късно във фургона, но Лидия още не беше заспала. Беше чула ездачите отдалеч и го изчака да се приближи до фургона. Тя се промъкна до задната част, промуши глава и тихо повика:
— Рос?
— Прощавай, че те събудих.
— Разбра ли кой е убил Люк?
Последва продължителна тишина, преди да чуе дълбоката му въздишка:
— Не. Беше както си го представях. Никакви следи от лагер, нито пък от коне или каруци. Нищо.