Той разпъваше постелята си под фургона.
— Защо не легнеш вътре? — попита го тя с несигурен глас. — Сега страничният брезент е навит догоре и тук е също така хладно, както и долу.
И когато той не отговори, тя добави:
— Знам, че си страшно уморен.
— Страшно.
— Тогава горе ще си починеш по-добре.
Той твърде се съмняваше в това, но все пак се изкачи горе. В момента, в който Лидия видя, че той е взел решения да спи отделно от нея, тя се сгуши на постелята си. Не желаеше той да си мисли, че тя го очаква. Но тя се надяваше, молеше се той да промени решението си… Проследи в полумрака как сваля ризата и ботушите си и ляга в другия край на фургона.
— Как беше Лий днес? Не можах да му се порадвам.
Потискайки разочарованието си, загдето не беше легнал до нея, тя каза:
— Зарови пръстите си в косата ми и си помислих, че докато успея да ги измъкна оттам, ще остана без коса.
Той се изсмя — един приятен и успокоителен смях в мрака.
— Не е трудно да разбере човек защо.
По дяволите, не беше имал това предвид със забележката си. Думите увиснаха в застиналия нощен въздух, докато той си поемаше дъх и се надяваше тя да не се обиди.
Лидия, чувствителна към необичайния си външен вид, изтълкува погрешно думите му.
— Знам, че косата ми се различава от другите… че е много буйна. Не е много като… пшеничена коприна.
«Не е като тази на Виктория», помисли си тя.
— Много е хубава — изрече той меко, сгъвайки пръсти и припомняйки си усещането от кичурите й между своите пръсти.
— Благодаря ти — прошепна тя.
Не беше чувала много комплименти от него досега. Този специално й беше много мил.
— Няма защо.
«Ти проклет лицемер», помисли той за себе си. «Лежиш си и дрънкаш учтиви глупости, а на ума ти е само какво чувстваше, когато беше с нея и как ти се щеше да имаш още едно оправдание — като пиянство например, за да го повториш». Раздразнен от себе си, той измърмори едно троснато:
— Лека нощ — и обърна гръб.
Дълго лежаха в мрака с ясната мисъл, че никой не спи, но не пророниха и дума. При върховната на умора, която изпитваше Рос, очите му дращеха като пълни с пясък при всеки опит да ги затвори за сън. Накрая чу лекото й равно дишане, което идва със съня.
«Не е хубаво», помисли си той, като отново се изтърколи на гръб, като се надяваше да облекчи поне малко терзанията на онази част от плътта, която упорито не му даваше мигне. Членът му беше страшно болезнен и гневен, загдето си бе наложил това идиотско въздържание тази нощ. След време Рос започна да си мисли, че наистина е постъпил глупаво.
Значи тя имаше минало. Но той също. Тя не беше това, което бе представлявала Виктория. Тя се различаваше по много неща от нея. Бяха се оженили съвсем по закона. Колкото и да бяха нестабилни местните щатски управи тия дни, едва ли щеше да е толкова лесно човек да се сдобие с развод. Щяха да са женени още дълго време. Какво щеше да прави през това време? Да живее като монах, или да си купува жени за час?
Спомни си за самотната нощ в Оуентаун и разбра, че не към това се стремеше.
Той желаеше Лидия.
И може би, когато тя станеше негова, тогава щеше да се излекува от всички терзаещи го мисли. Нощта, в която я беше обладал, беше пиян. Твърде възможно беше въображението да му играеше номера с тия невероятни спомени за онази нощ.
«Кого заблуждаваш», помисли си той. «В онази нощ беше пиян като свиня».
Но това беше един много убедителен довод, когато се опитваше упорито да убеди себе си да легне до нея, да я разбуди с целувка и…
Не. Тогава тя щеше да си помисли, че това е единственото, което му е нужно от нея. Пък и колкото и да настояваше тялото му за нея, плътта не беше единственото, от което той се нуждаеше. Лека-полека бе станал зависим от реда й, от ястията, които му приготвяше, от начина, по който му казваше къде се намира всяка негова вещ, от майчините й грижи за Лий. Той също обичаше уюта. И ценеше начина, по който го слуша, когато й говореше. Така нещата, които казваше, придобиваха значимост. Искаше му се да се тревожи за него, когато заминаваше някъде, както бе станало днес. Искаше да чувства до себе си не само тялото й, но и душата й.
Едно обаче беше абсолютно сигурно. Нямаше да издържи дълго с непрекъснато втвърдената буца плът в панталоните си и съзнание, разкъсвано на две. Рано или късно щеше да направи нещо непристойно, като онова, което бе извърши през нощта на Четвърти юли, а той не искаше повече да вижда изписан на лицето й онзи страх, ако отсега нататък това зависеше от него.