— Под „това“ имаш предвид това ли? — Гавин посочи въжената стълба нагоре към наблюдателницата.
— Да.
Генерал Данавис беше от типа мъже, които се молят преди битка, просто за всеки случай, а след това влизаше в боя все едно не изпитваше абсолютно никакъв страх от смъртта. Гавин не смяташе, че изпитва страх така, както го преживяват другите хора — но абсолютно мразеше височините.
— Да — каза Гавин.
Закатери се по въжената стълба и когато стигна в наблюдателния кош, отново го порази една мисъл, която го спохождаше редовно: целият му живот се основаваше на магия. Изкачи се без страх толкова високо, защото знаеше, че ако падне, може да притегли достатъчно бързо, за да се задържи. Макар и да приличаше на безстрашие, не беше. Просто за него опасността почти никога не съществуваше — съвсем не като при повечето хора. Хората го виждаха да прави невероятни неща и си мислеха, че е невероятен. И бяха в пълно неведение.
Внезапно жегналият го страх бе толкова рязък, че за миг Гавин си помисли, че някой го е ударил с юмрук в корема. Пое си дълбоко дъх.
Корван идваше след него, впил поглед в коша, ръцете му се вкопчваха до побеляване във въжетата. Гавин мразеше да причинява това на приятеля си, но някои разговори просто не можеше да се излагат на риск да бъдат подслушани.
Помогна му да влезе в коша и го остави да си поеме дъх. Поне обезопасяващите перила тук горе бяха добри и високи, и здрави. Утринният вятър се усилваше и първата вахта беше навън, проверяваха въжета и възли, а капитанът ги наблюдаваше от кърмовата палуба.
— Изгубих синьото — каза Гавин. „Давай направо. После ще му мислиш.“
Изражението на Корван Данавис му подсказа, че той няма представа за какво му говори. Генералът поглади рижия мустак, който си пускаше пак. Беше известен с това, че му висяха мъниста от този мустак, по време на Войната.
— Кое синьо?
— Вече не мога да виждам синьо, Корван. Слънчева утрин е, гледам небето и морето — и не мога да видя синьо. Умирам и ми трябва помощта ти, за да реша какво да правя.
Корван беше един от най-умните мъже, когото Гавин познаваше, но изглеждаше объркан.
— Лорд Призма, такова нещо не е… Чакай, кажи ми едно по едно. Това по време на боя с морския демон ли се случи?
— Не.
Гавин се загледа над вълните. Люшкането на кораба му действаше успокоително, допълнено с хармоничната синева на небето и морето. Можеше да си спомни цвета толкова ясно, че бе готов да се закълне, че почти го вижда. Беше суперхромат, можеше да различава цветовете по-фино от другите хора. Познаваше синьото от най-светлите до най-тъмните му оттенъци, от почти лилавата му багра до най-зелените нюанси, синьо с всякаква наситеност, синьо във всякаква смесица.
— След битката — каза Гавин. — Когато отплавахме с бежанците. Събудих се на другия ден и дори известно време не забелязвах. Все едно да гледаш лицето на приятелка и да осъзнаеш, че не знаеш името ѝ, Корван. Синьото е тук. Близо. Все едно мога да го видя с крайчеца на окото си. Ако не се съсредоточа, дори не забелязвам, че го няма, само дето светът изглежда овехтял, плосък. Но ако се съсредоточа достатъчно, мога да видя сиво там, където би трябвало да е синьо. Съвсем правилният тон, наситеност и яркост, но… сиво.
Корван помълча дълго, присвил очи.
— Това не е нормално. Призмите би трябвало да оцеляват години, кратни на седем. Би трябвало да ти остават още пет.
— И аз не мисля, че е нормално. Но пък така и не бях ръкоположен за Призма. Може би това се случва, когато един естествен полихром не мине през церемонията на Спектъра.
— Не знам дали…
— Чувал ли си някога Призма да е ослепял, Корван? Изобщо?
Последният Призма преди Гавин — истинския Гавин — беше Александър Разперения дъб. Беше слаба Призма, повечето време се криеше в покоите си, сигурно пристрастен към мака. Матриархата Ирени Маларгос беше преди него. Тя беше оцеляла четиринайсет години. Гавин имаше съвсем бегъл спомен за нея от ритуалите на Слънцеднева, още като малко момче.
— Гавин, повечето Призми не изкарват шестнайсет години. Може би церемонията на Спектъра щеше да те е накарала да умреш по-рано. Ако беше умрял след седем години или след четиринайсет, изобщо нямаше да преживяваш това. Не можем да знаем.
Това беше един от проблемите с измамите. Не можеш да изтръгнеш информация за нещо, което е толкова ужасно тайно, че би трябвало вече да го знаеш. Истинският Гавин беше посветен като избраник за Призма още на тринайсет. Беше се заклел никога да не говори за това дори на някогашния си най-добър приятел — брат си Дазен.