— Ще се справи — каза Гавин. Не беше сигурен обаче.
Последва мълчание, докато Железни схване намека. След това — неверие.
— Искате да го въведа незаслужено?
— Трябва ли да отговоря на това?
— Ще го направите публично фаворит? Така ще го унищожите.
— Всички бездруго ще си мислят, че е покровителстван. — Гавин сви рамене и се постара да говори твърдо. — Ще служи на целта, за която е създаден, или ще се прекърши, докато я преследва, също като всеки от нас.
Командир Железни не отвърна. Разбираше силата на мълчанието.
— Ела с мен, командире — каза Гавин.
Излязоха на една от палубите. Вратата между стаите беше тънка и под тавана имаше открити пространства, навярно за да може капитанът да реве заповеди на секретарите си, чиито писалища бяха в малките каюти. Нещата не бяха станали точно както го искаше Гавин, но щеше да свърши работа. Кип трябваше да е чул всичко.
Сега Гавин можеше да каже няколко думи на Железни насаме, без Кип да чуе.
— Кип е мой син, командире. Признах го за свой, макар да можех просто да го оставя да умре, без никой да разбере. Няма да унищожа Кип. Той е дебел и е тромав, и е мощен полихром. Ще израсте бързо, когато стигне до Хромария. Може да стане за посмешище, но може да стане и велик. Стартът му закъснява. Синовете и дъщерите на сатрапите ще го сдъвчат на закуска. Искам да запълниш всеки час от времето му, да го възстановиш физически, да го направиш твърд духовно, да го накараш да научи и силата, и слабостите си. Когато си спечели уважението на черногвардейците, когато престане да се интересува какво мислят за него онези гадни отровни змии, ще го помоля да напусне Черната гвардия и да скочи в гнездото им.
— Подготвяте го да стане следващата Призма — каза Железни.
— Е, командире, Оролам сам избира Призмите си.
Беше шега, но Железни не се засмя.
— Несъмнено, лорд Призма.
Гавин непрекъснато забравяше, че Железни е религиозен.
— Няма да го щадя — каза Железни. — Ако ще се включва в моята Черна гвардия, трябва да си го заслужи.
— Точно това искам — отвърна Гавин.
— Той е полихром.
Полихромите по принцип не се пращаха на такава опасна служба.
— Няма да е първото изключение — каза Гавин. Щеше да е първото от много, много време.
Недоволно мълчание.
— И трябва някак да убедя Бялата да разреши това.
— Разчитам на теб. — Гавин се ухили.
Гневният поглед на Железни можеше да вгорчи и мед. Гавин се засмя, но отново го отчете. Железни го уважаваше, но чарът му изобщо не му действаше.
— Оставяте ни — каза бавно Железни. — След като заради вас бяха убити половината ми хора, се каните да напуснете, да ни оставите, нали?
Проклятие!
Железни прие мълчанието му за съгласие.
— Знайте следното, милорд. Няма да го позволя. Няма да направя нищичко за вас, ако не ме оставите да си върша работата. Ако правите работата ми безсмислена, защо трябва да помагам на вашата? Това ли наричате уважение?
„Аха. Отбележи си: чарът е по-неефикасен над хора, които имат сериозно основание да те сритат по задника.“
— Какво ще ме помолиш? — попита Гавин.
— Не моля. Настоявам. Взимате с вас един черногвардеец. По мой избор. Не знам какво сте намислили, но където може да отиде един, могат и двама. Забележете, че много бих предпочел да пътувате с цяло отделение, но съм благоразумен човек.
Всъщност беше много по-благоразумно, отколкото очакваше Гавин. Може пък Железни да не беше чак такъв хитрец. Да не би да се канеше сам да тръгне с него? Не, едва ли, Железни имаше страшно много работа, за да изгради отново Черната гвардия.
— Готово — заяви Гавин.
— Значи се споразумяхме — каза Железни. Протегна ръка и Гавин я пое. Беше стар парийски обичай при сключване на сделки, вече рядко прилаган. Но Железни погледна Гавин в очите, щом стисна ръката му. — Имам вече боец, който помоли за назначението.
„Невъзможно! Та аз изобщо не му бях казал, че заминавам!“
— Карис — каза Железни. Усмивката му приличаше на озъбване.
„Гаден хитрец!“
7.
Докато Железни и Гавин говореха на терасата на кърмата, Кип седеше в секретарската каюта и наместваше нервно превръзката на лявата си ръка. Беше седял с гръб до стената на спалната каюта на Призмата, но след като бе подслушал твърде много, тихо се беше преместил на един от секретарските столове, за да не изглежда, че е надавал ухо.
Черногвардеец? Той? Все едно беше спечелил състезание, в което дори не е знаел, че се състезава. Всъщност все още не беше мислил за бъдещето си. Беше си представял, че Хромарият ще глътне следващите няколко години от живота му и после ще се махне оттам. Но най-коравите хора, които познаваше, бяха черногвардейците: Карис и Железни.