Над скалата фортът се издигаше на няколко дървени етажа. За радост на Тея, височините не я плашеха, тъй като ставаше все по-замайващо. Там, където се опираха скала и дърво, имаше плоско място, достатъчно колкото да застанат трима души. Тежките греди на дървените стени на укреплението бяха забити дълбоко в червената скала. С помощта на парила Тея погледна през стените. Не можеше да види през самото дърво, но успя да надникне в пространствата, където кората се притискаше до кора. Дори и така беше размътено и не можа да види никого от другата страна.
Един черногвардеец застана до нея и тя видя, че другите се катерят по стълбата от другата страна. Погледна надолу — войниците все още стояха до малката порта под тях, загледани към морето. Ако се обърнеха да видят стрелбата на оръдията — а беше голяма гледка, тъй че беше напълно възможно, — щяха да видят черногвардейците. Но за миг, докато оръдията на форта бумтяха, Тея погледна към онова, което наблюдаваха войниците. Горяха кораби… най-вече кораби на Хромария, приближили се твърде много до укреплението.
Останалата флота се отправяше към една пролука в средата на протока. Малките кораби на Цветния принц — Тея не знаеше достатъчно за кораби, за да може да каже какви са — бягаха от тази зона. Но повечето от флотата на Хромария нямаше да могат да се справят. Тея беше видяла докъде стига огънят на оръдията и след като някои от флотата едва сега обръщаха, щяха да са в обхвата им още десет или петнайсет минути. За това време фортът можеше да изстреля стотици снаряди. Милостиви Оролам. Тея се обърна и ѝ се стори, че далече на запад смътно видя два плъзгуна — връщаха се, за да се включат в битката. Не бяха ли намерили зелената напаст?
— Колко войници? — попита я черногвардеецът. Имаше предвид вътре. Тя се съвзе бързо. Нищо не можеше да направи с кризите и глупостта по големия свят, освен да спре оръдията тук.
— Не виждам никакви — отвърна му шепнешком.
— Може би имаме шанс тогава.
Мъжът даде знак на другия екип и Тея видя, не на онази стълба има осем души, а още шестима чакаха под тях двамата. Черногвардеецът — Тея не му знаеше името — притегляше заряд срещу дървената стена и го постави колкото може по-далече.
Другият екип правеше втора стълба от луксин, просто подпряна на дървото като обикновена стълба. Качиха се бързо по нея и командир Железни даде знак да продължат.
Черногвардеецът избута Тея настрани и запали заряда. Той изгърмя силно и за миг Тея се изненада, че никой от вътрешността на укреплението не извика за тревога.
Разбира се. Нали стреляха с оръдия. Един взрив в повече нямаше да ги разтревожи.
С лостове луксин черногвардейците бързо раздраха стената около пробития отвор и нахлуха във форта. Имаше трупове навсякъде. Главно аташийци, но също така дрипави хора без никакви униформи и притеглящи, дори няколко цветни бяса. Вчера тук беше имало битка.
Укреплението беше огромно — покриваше Руишки нос под остра дървена корона и бе затънало дълбоко в скалата. Но нямаше почти никакви войници. Двама мъже пазеха портата, загледани към отсрещната страна на форта. Стрелците черногвардейци ги убиха в гръб — стрелите им пробиха ризниците с лекота. Екипът от другата страна намери батарейното отделение на върха на стената и го изби за секунди.
Тея затича с всички надолу по стълбището към същинския форт, след това по широк коридор и до дървена врата. Беше тъмно и запушено, но тя виждаше в подчервеното без усилие.
— Четирима отляво, петима отдясно. Изглежда, че бяс им дава заповедите в средата — прошепна тя. После затича на пръсти към коридора под рева на оръдията към друга батарея отвъд вратата.
— Трима вдясно, шест отляво.
Железни ѝ даде знак да остане на място. Извади тихо дълъг великолепен ятаган, който Тея не беше виждала досега. Дръжката беше инкрустирана с тюркоаз и абалон, а по гърба на острието имаше вмъкнато нещо, което приличаше на обгорено дърво. Железни не погледна оръжието, сякаш не можеше да понесе гледката, но го поднесе на Котурната, който се пресегна и докосна дървото на ятагана.
Щом дървото атасифуста лумна, двата екипа се задействаха. Черногвардейците нахлуха в помещението едновременно, Железни едва се виждаше през гъстия оръдеен дим, като великан, размахал огнен прът. Тея чу викове, ярост, ужас… и пистолетни изстрели. Собственият ѝ пистолет беше в потната ѝ длан, зареден и готов.