На отсрещната стена на коридора се отвори врата и един притеглящ надникна объркано. Видя Тея.
Пистолетът се вдигна нагоре сякаш по своя воля, кремъкът щракна, светнаха искри, последва стъписващо силният откат и горещ дим. Тея примига и видя притеглящия на пода в краката ѝ — лявото му око и четвърт от черепа ги нямаше.
Не беше мъртъв.
— Презареди — каза командир Железни в ухото ѝ. Беше се върнал някак си. Тя трепна и усети, че ръцете ѝ вече вършеха това, което ѝ се каза: зачистване, издърпване на спусъка, натъпкване на цевта. Командирът надникна в стаята, откъдето бе дошъл притеглящият, и след като се увери, че там няма никой, заби горящия си ятаган в гърба на мъжа, право в сърцето му, издърпа го и затича по коридора.
Тея затича след него, едва успяла да зареди отново, но изведнъж загубила всякаква охота да остане назад. Натъкнаха се на десетима вражески притеглящи. Тея залитна и спря, но командир Железни вече се носеше в стъпките, които приличаха на „йешан ка“, с ятагана в едната ръка и луксин в другата, и избиваше хора наляво и надясно. След миг другите черногвардейци се присъединиха към него и взривове светлина обагриха стените.
Тея нахлу едновременно с черногвардееца, който им беше гръмнал дървената ограда. Зиро. Да, казваше се Зиро, спомни си тя. Озоваха се срещу двама притеглящи, които вече трупаха светлина.
— Ти зеления, аз червения! — извика Зиро и скочи напред още преди Тея да е успяла да му отвърне.
Тея нападна притеглящия от нейната страна — същия, когото атакува и Зиро. Противникът от другата страна изстреля острие от луксин в Зиро. Той залитна, падна и погледна Тея сякаш не можеше да повярва, че е толкова глупава.
„Сляпа съм за цветове, по дяволите!“
Зиро падна, но и двамата вражески притеглящи бяха свалени, убити от другите черногвардейци.
Озъбен червен бяс се самозапали пред тях и командир Железни изрева и извика на Тея да подгони… някого — тя не можа да разбере думите му през виковете и пламъците.
После видя някакъв младеж, който бягаше, и тръгна след него. Беше с бяла риза и наметало, и двете с широки ивици от много цветове: един от полихромите на Цветния принц. Затича по коридорите и изчезна. Тея го последва колкото може по-бързо.
Зави на ъгъла и налетя право на изпънатия му крак. Засада! Тя се плъзна по гладкия каменен под и видя, че пистолетът ѝ вече е в ръцете му. Помисли си, че пръстът ѝ е счупен от изтръгването му от предпазителя на спусъка. Момчето беше около седемнайсетгодишно, лицето му беше плувнало в кръв от счупените очила, стъклото бе порязало бузите му и клюнестия му нос. Насочи пистолета към нея и тя замръзна.
Десетина войници, въоръжени с мускети, притичаха до младежа. Трябваше да са били на някоя друга оръдейна позиция или в спалните. Той прибра пистолета, ухили ѝ се и каза:
— Убийте я, а после подкрепете мъжете вътре.
Тея не искаше да умре. Но не можеше да направи нищо. Оролам, нищо не можеше да направи! А след това, докато трима от войниците вдигаха мускетите си, усети как нещо невъобразимо огромно премина покрай нея, над нея, през нея — като нахлул вятър. И ѝ прошепна: „Ето така.“
Изведнъж чу отново гласа на магистър Мартаенс: „Ще изгориш до смърт.“ Но Тея бе съвсем спокойна. Никакъв страх. Ръцете ѝ се вдигнаха нагоре, с разперени пръсти. Резки пулсове ярък цвят заструиха от нея… нещо отвъд парил или парил, както никога нямаше и да помисли да притегли.
Имаше чувството, че е потопила ръцете си в огън. Войниците закрещяха, присвиха се, пуснаха оръжията си. Двама побягнаха. Няколко паднаха и се свиха на кълбо.
Тея чу стъпки на тичащи хора зад себе си и обърна рязко ръката си към тях, готова да убива.
Бяха черногвардейци. Тя спря и очите ѝ мигновено се присвиха за видимия спектър. Погледна ръцете си. Бяха непокътнати, но все още пареха. Обърна се отново към войниците, които бе обездвижила, като очакваше, че са се превърнали в овъглени коруби. Не бяха пострадали: само бяха замаяни и запосягаха за оръжията си, когато черногвардейците ги нападнаха.
Тея скочи на крака. Младежът, който ги командваше, бе един от избягалите, защитен от изстрела ѝ от телата на мъжете пред него. Затича след него.
Щом излезе на двора, го видя да се измъква през една пролука в портата.
Проклятие! Нямаше да го гони повече.
И ей така, изведнъж, битката сякаш свърши. Тея тръгна към батареята и затърка изтръпналите си ръце. Черногвардейците изобщо не губиха време да отпразнуват победата си — вече зареждаха оръдията под бдителния поглед на един от мъжете, който беше работил с големи топове.
Тея попита:
— Командире, Зиро ще…