Чудо е, че лодката е оцеляла… чудо, само леко зацапано от факта, че няма гребла. Качвам се и виждам, че и други мъже плуват към лодчицата. Първият е париец с около шест зъба някъде. Викат му Конър Мошеника, и с право.
Отнякъде е докопал две гребла. Не изглежда доволен, че аз вече съм в лодката.
— Мокър си май — викам му. Нямам гребла, но не плувам с акули. А акулите не ядат гребла.
— Първи помощник — вика ми Конър. — Ти си капитанът. И ни трябва екипаж. Приемаш или не. Щото вятърът и вълната няма да те избутат оттук до брега.
Хитър е. Винаги съм го мразил това у Мошеника. Опасен е. Ама не чак колкото мене.
— Подай ми греблата тогаз, че да ти помогна, помощник — викам му.
— Върви в пъкъла.
— Това беше заповед, помощник.
— Върви в пъкъла — повтаря Конър, забравил за акулите.
И аз се предавам. А аз никога не се предавам.
Конър държи да задържи греблата, докато го издърпвам в лодката… което е добре. Ръцете му са заети, докато забивам ножа в гърба му и го приковавам за планшира.
Докато мъжете във водата псуват, изненадани от внезапната ми измяна, изтръгвам греблата от пръстите на Конър. Вече е мъртъв, ама ги стиска яко. Налага се да го шибна с дръжката на пистолета по ръцете, за да ги пусне, и греблата падат в лодката.
Задържам се прав без усилие, въпреки че лодчицата подскача като тапа във вълните. Държа пистолета, размахвам го небрежно, докато говоря на плуващите отчаяно мъже, току-що видели как съм убил Конър.
— Аз съм Топчията! — крещя, повече на Зури, отколкото на мъжете във водата. — Правил съм неща, за които сатрапи и Призми могат само да сънуват. Аз съм Топчията на легендарния „Авед Барая“! Аз съм убиецът на морски демони! Убиецът на акули! Пират! Дявол! А сега съм капитан. Капитан Топчията търси екипаж — казвам накрая на плуващите уплашени мъже, обкръжени от акули. Изтръгвам ножа от планшира и трупът на Конър се свлича във водата. — Трябва да сте готови да изпълнявате заповеди!
11.
— Надявам се да си отпочинал, малки Гайл — каза ниската стегната черногвардейка Самит. Стоеше до него в края на колоната черногвардейци. Галеасът току-що бе пристанал на Големи Яспис и черногвардейците слязоха първи. — Чака те дълъг ден.
Отпочинал? Кип се беше мъчил да измисли как да скрие голямата си тайна, наследството си, последния и единствен дар, който му беше дала майка му. Имаше си голям украсен със скъпоценни камъни кинжал, за който не знаеше никой, и си имаше голяма украсена лъскава кутия за него. Можеше да сложи кинжала в кутията, но някакво параноидно ъгълче на мозъка му бе убедено, че първото, за което някой ще полита, щом види кутията, ще е дали би я отворил.
Как можеше да откаже?
Тъй че късно през нощта беше седял на малкия си нар в тъмното и се мъчеше да не събуди черногвардейците, спящи по другите нарове. Беше намерил връв и връзваше кинжала на гърба си, процес, който отне цели десет минути с превързаната му ръка. Върхът висеше до задника му, под дрехите, задържан от колана.
Не беше страхотно решение, но беше най-доброто, което можеше да измисли. След тази нощ му трябваше точно един дълъг ден. Все пак успя да се усмихне унило на Самит. Беше мила въпреки кривия ѝ, неведнъж чупен нос и липсващите предни зъби. Беше ниска и стабилна като вълнолом.
Бяха от последните, включили се в колоната, и щом се строиха, черногвардейците поеха в бавен бяг.
Кип мислеше, че няма да е толкова изумен втория път, когато види Хромария. Грешеше. Изуми го дори остров Големи Яспис, целият покрит от град. Целият град беше от многоцветни куполи над окъпани в бяло четвъртити здания. Всяка пресечка бе украсена с кула, на чийто връх имаше огледало, излъскано и нагласено така, че да може да насочва слънчева и дори лунна светлина към всяка част на града. Хилядата звезди ги наричаха. Улиците бяха изпънати в прави линии с математическа точност, тъй че да прекъсват колкото може по-малко лъчи светлина.
Самит го видя, че оглежда съоръженията, и каза:
— Казват, че на Големи Яспис няма никаква тъмнина. — Ухили се с щърбавата си уста. — Не е съвсем вярно, но тук е по-вярно, отколкото навсякъде другаде по света.
Кип кимна мълчаливо, за да си спести дъха за бягането. Само от това, че се извърна да я погледне за миг, едва не се сблъска с един луксиат в черен халат.
Улиците бяха пълни с хиляди хора — не за пазарен ден или заради някакъв определен свят ден, осъзна Кип. Това беше обичайно за Големи Яспис. А самите хора бяха от всичките Седем сатрапии. От червенокоси и бледолики диваци от недрата на Кървавата гора до облечените с вълнени дрехи тъмни илитийци, светлокожи рутгарци с широките им сламени шапки, да ги пазят от слънцето, и аборнейски мъже и жени, буквално неразличими едни от други в коприните и с обиците си.