Но независимо от произхода им между всичките тези хора по улиците имаше нещо общо: страхопочитанието им към Черната гвардия, с която подтичваше Кип. Хората се отдръпваха почтително от пътя им, а черногвардейците го приемаха като нещо, което им се дължи.
Отначало Кип се стараеше да не му личи, че не е на място сред всичките тези атлети с корави мускули, но скоро започна да се старае просто да не изостава.
— Не се тревожи — подхвърли Самит. Най-дразнещото беше, че макар тялото ѝ да бе толкова широко, колкото и високо, тя дори не се беше задъхала. — Ако не можеш да издържиш, имаме заповед да те носим.
„Да ме носят?“ Ужасът от представата за това се оказа достатъчен, за да го накара да продължи. А и ако го понесяха, щяха да открият кинжала.
Най-сетне прекосиха Стеблото на лилията — прозрачния, покрит със синьо-жълт луксин мост между остров Малки Яспис и остров Големи Яспис.
Щом черногвардейците навлязоха в големия двор между шестте външни кули на Хромария, Железни даде някакъв сигнал, който Кип не видя, и бойците се разпръснаха в шест различни посоки. Кип се наведе с ръце на коленете и се помъчи да си оправи дъха. Потръпна, преглътна ругатнята и премести тежестта от лявата си ръка.
— Скритите оръжия са най-полезни, когато можеш да ги извадиш бързо — подхвърли Самит.
Кип се изправи рязко. Разбира се. Навеждането беше очертало кинжала под дрехите му, а заради работата си точно черногвардейците трябваше да са най-добрите в забелязването на скрити оръжия.
„Страхотно, Кип. Превъзходно. Не можа да го скриеш тоя нож и за един час!“
Все пак тя не каза нищо повече.
Кип погледна след разпръсващите се черногвардейци. Железни също беше изчезнал някъде.
— Ъъ… а аз какво трябва да правя?
— Ще те заведа в новата ти квартира, а после — на уроците ти — каза Самит.
Стомахът му се сви. Цял клас, пълен с хора, които се познаваха, щеше да го зяпне, щом влезеше. Щяха да го учат на неща, за които не знаеше нищо, и щеше да изглежда пълен тъпак. Преглътна.
„Виждал съм морски демон, изправял съм се срещу цветни бесове, бил съм се в битка и съм убивал… а съм изнервен, че ще съм новото момче.“ Направи гримаса, но и това не го накара да се почувства по-добре.
Влезе след Самит в централната кула и после в асансьора.
— Знаеш ли разположението? — попита тя.
— Командирът ме заведе направо на Изпитанието. Не го знам.
— Нямаме време днес, за жалост. Обичам да гледам как новобранците се стряскат. — Ухили се, но приятелски. — Накратко, всяка кула приютява своя цвят притеглящи и повечето тренировъчни съоръжения за тях, макар че някои спални, кабинети, складове и библиотеки са общи. В основата на всяка кула има по-специализирани помещения: под синята кула са топилните и стъклените пещи, под зелената са градините и менажериите, под червената е залата за веселие и оранжериите, под жълтата е болницата и дисциплинарните зони, под подчервената са кухните и хранилищата за продоволствие, под кулата на Призмата е голямата зала. Запомни ли?
Кип се надяваше, че се шегува. Усмихна се колебливо, щом излязоха на празно ниво, не много нависоко. Тя тръгна по коридора и отвори вратата на едно спално помещение.
— Избери си легло.
Само празни постели, изпънати от стена до стена. Откъм краката на всяка имаше ракла за лични вещи.
— Има ли някаква йерархия кой кое легло да заеме? — попита Кип.
— Няма никаква йерархия кой кое легло да заеме — отвърна тя почти дума по дума.
— Лъжеш ли?
— Да.
— Кое е най-лошото легло в стаята?
— В дъното. Най-далече от вратата.
Кип тръгна към последното легло, но се сети за нещо и спря.
— Всъщност нямам никакъв багаж.
Имаше само едно наметало, красивата кутия за ножа и ножа.
Самит се покашля.
— Какво?
— Не можеш да влезеш в класната стая въоръжен.
„По дяволите!“
— Освен това ще те заведа при шивачите да ти направят хромарийско облекло.
Какво да направи? Да остави безценния си кинжал в спалнята? Самит знаеше само, че е нож. Току-що бяха напуснали военна зона, тъй че това не беше изненада. Но ако ѝ го покажеше, тя със сигурност щеше да докладва. Трябваше да го направи безинтересен дори за нея.
— Ще… мм… трябва да си сваля ризата, за да сваля ножа. Може ли, ъъ, да се обърнеш? — помоли Кип.