Тя му обърна гръб, без дори да се изсмее.
Кип тръгна бързо към постелята си, съблече си ризата и развърза кинжала. Навлече отново ризата и непохватно ската наметалото си. Отвори раклата. Вътре имаше сгънато одеяло, тънко. Пъхна наметалото и кутията в раклата.
— Готови ли сме вече? — попита Самит.
— Ъъ, не! Само минутка.
Огледа леглата. Бяха поне шейсет. Незаетите легла — най-близо до него — бяха неоправени и раклите бяха под тях. Заетите бяха оправени и раклите бяха откъм краката.
Нямаше никакви скришни места.
Пъхна кинжала под дюшека. После бързо оправи леглото, като се постара да заглади гънките така, че издутината да не се набива на очи. След това тръгна към Самит.
— Просто за да знаеш — каза тя. — Най-добрият начин да ти откраднат нещо е като го скриеш под дюшека. Точно там гледат първо крадците.
„Наистина съм тъпак! Трябваше да кажа на баща ми за кинжала. Дори да ми го беше взел, щеше да е по-добре, отколкото да го открадне някой тъпанар. По дяволите, майко, не можа ли да ми завещаеш медальон?“
Върна се при постелята си, извади кинжала и се огледа. Мина пет реда до едно от незаетите легла, отвори раклата под леглото и пъхна ножа под одеялото. По-добре от нищо. Натика раклата под леглото и изсумтя:
— Страхотно. Какво следва?
Следваха шивачките, където трябваше да се съблече, за да му вземат мерки. Едната беше хубавичка и когато клекна пред него, както стоеше по долни гащи, той можеше да гледа направо в деколтето ѝ. Следващия половин час зяпаше към тавана и се молеше. И точно когато най-после си тръгна, като благодареше наум на Оролам, че тялото му не е направило нещо, което да го посрами, другата шивачка се покашля, подаде му чисто бельо и му каза съзаклятнически:
— Можеш да ги миеш от време на време. И подмишниците също.
Едва не умря от срам.
Накараха го да се измие със сюнгер — той махна ядосано на роба, който понечи да му помогне — и да се преоблече в новата си бяла туника и новите бели гащи, а един роб от кулата отнесе старите му дрехи. После отидоха да се запишат при някакъв служител, който го накара да си напише името на куп формуляри, а след това Самит го заведе до трапезарията, където хапнаха много малко и набързо, а след това му показа къде са тоалетните на всеки етаж на кулите.
След което го заведе за първия му урок.
— Мога да вляза с теб или да изчакам навън — каза му. — Ти решаваш.
— Навън. Моля те, навън.
Вече беше достатъчно притеснен от това, че си има телохранител. При това жена. Надникна в учебната зала, мъчеше се да прикрие нервността си, докато покрай него се стичаха други ученици. Беше гладен. Всичко бе готов да даде за един пай!
— Нещо, което трябва, ъъ, да знам?
— Не. Нали си дошъл да учиш.
„Аа, значи бих могъл дори да надмина очакванията?“
12.
— Всеки път, когато притеглиш, ускоряваш смъртта си — каза магистър Кадах. Все още не беше на средна възраст, но вече изглеждаше сбръчкана, сива като мишка, със смъкнати рамене, с коса, която не беше виждала четка или гребен от седмици, зелени очила на златна верижка около шията и тънка палка от зелен луксин в ръката. — Твоята смърт е без значение, но това, че ще лишиш сатрапа си от скъп инструмент, не е. Твоята смърт е без значение, но това, че ще лишиш общността си от нужното ѝ, за да оцелее, не е. Ние, които притегляме, сме роби. Роби на Оролам, на светлината, на Призмата, на сатрапите и на нашите градове.
Направо чудесно. Кип се стараеше да запази лицето си безизразно — все пак това бяха първите му уроци в Хромария.
— Лъжите първо, уроците после — подхвърли момчето зад него.
— Какво? — попита Кип и погледна през рамо. Момчето, странно, носеше прозрачни очила с дебели махагонови рамки пред гъстите си черни вежди. От лещите едното му око изглеждаше по-голямо от другото. Но по-интригуващи от рутгарската му външност — къдрава светлокафява коса, чип нос, смугла кожа, кафяви очи — бяха самите механични очила. Две цветни лещи, жълта и синя, стояха на панти, готови да щракнат над прозрачните лещи за миг.
Момчето се ухили, като го видя как зяпна.
— Мое изобретение са.
— Гениално. Никога не съм…
Нещо изплющя по чина на Кип със звук като от изстрел на мускет и Кип едва не подскочи. Погледна зелената пръчка луксин в ръката на учителката. Беше я стоварила точно до пръстите му.
— Господин Гайл — каза тя.
Каза го така, че всички в класа, които не знаеха кой е, да разберат, че наистина е Гайл и че тя го знае.
„Сега ще обясни, че не я интересува.“
— Смятате ли се за по-добър от останалите в класа, господин Гайл?